Най-после се върнах до палата „Толомей“ и застанах решително пред входа, стиснала пазарската си чанта. Още преди да протегна ръка към вратата, пазачът ми я отвори галантно и я задържа внимателно, въпреки че голямата полуавтоматична пушка му пречеше. Той не ми се усмихна, но приех жеста му като знак, че хората забелязват преобразяването ми.
Отвътре палатът на предците ми бе също толкова строг, колкото и отвън. Ако не знаех, че се намирам в банка, щях да предположа, че съм в църква. Шест гигантски колони от червени тухли поддържаха високия таван. Гишетата, столовете и хората, които вървяха по мраморния под, заемаха съвсем малка част от помещението и белите лъвски глави, подаващи се от древните стени сякаш въобще не забелязваха присъствието им.
— Да? — обърна се към мен чиновничка с тънки като конец рамки на очилата.
Наведох се към нея.
— Възможно ли е да поговоря с господин Франческо Макони?
Тя ме изгледа подозрително.
— Тук няма господин Франческо.
— Няма Франческо Макони?
В този момент жената реши, че трябва да свали очилата си, остави ги на плота и ми се ухили с прекалено любезната усмивка на човек, готов да забие игла във врата ти.
— Не.
— Но аз знам, че е работил тук…
Не успях да продължа, тъй като чиновничката от съседното гише се включи в разговора.
— За президент Макони ли говорите? — прошепна тя със страхопочитание.
— Бил е тук преди двайсет години, нали?
Жената изглеждаше ужасена.
— Президент Макони винаги е бил тук!
— Възможно ли е да поговоря с него? Той е стар приятел на родителите ми, Даяна и професор Толомей. Аз съм Жулиета Толомей.
И двете жени се вторачиха в мен, сякаш бях призрак, внезапно появил се пред очите им. Без да изрече и дума, чиновничката, която отначало се бе опитала да ме обезкуражи, окачи очилата обратно на носа си, вдигна телефона и проведе бърз разговор на италиански. После остави слушалката почтително и се обърна към мен с нещо като усмивка.
— Президент Макони ще ви приеме веднага.
Президент Макони беше изтънчен мъж на около шейсет години, облечен в изискан костюм и вратовръзка. Бе постигнал изненадващ успех в примесването на няколкото дълги косъма от едната страна на плешивото си теме към другата. Заради странната си прическа, той се движеше сковано, но в очите му проблясваше искрена топлота.
— Госпожице Толомей? — Любезно ми протегна ръка той и ми кимна да го последвам нагоре по стълбите. — Това е неочаквано удоволствие.
Никога преди не бях приемана на горните етажи на банка, но подозирах, че това, което се случваше днес в палата „Толомей“, не бе типично за банките като цяло. Тук, дори най-авангардният вътрешен дизайн беше безпомощен пред сграда, която бе почти на осемстотин години. Неравните стени и изкорубените подове напомняха постоянно на сегашните обитатели, че сградите надживяват деловите начинания, затова е разумно да се проявява известно смирение.
Кабинетът на президент Макони се намираше на последния етаж и откриваше великолепна гледка към църквата „Сан Кристофоро“ и няколко други впечатляващи сгради в квартала. Пристъпих напред и се спънах в пластмасова кофа, сложена в средата на голям персийски килим. След като се увери, че не съм пострадала, президент Макони грижливо върна кофата точно на мястото, където стоеше преди да я сритам.
— Покривът тече — обясни ми той, като вдигна очи към напукания гипс по тавана. — Но не можем да открием къде точно. Странна работа. Капе, дори когато навън не вали.
Той сви рамене и ме покани да се настаня на един от двата майсторски резбовани махагонови стола пред бюрото му.
— Старият ни президент обичаше да казва, че сградата плачела. Между другото, той познаваше баща ви.
Президент Макони се настани зад бюрото, облегна се на кожения стол и сключи пръсти.
— Е, госпожице Толомей, с какво мога да ви помогна?
По някаква причина, въпросът ме изненада. Толкова се бях съсредоточила върху идването си тук, че въобще не бях обмислила следващата стъпка. Този Франческо Макони, който досега живееше във въображението ми, знаеше много добре, че бях дошла за съкровището на майка ми и бе чакал нетърпеливо всичките тези години да го предаде на наследницата.
Истинският Франческо Макони обаче се държеше по съвсем различен начин. Започнах да обяснявам защо бях дошла и той ме изслуша безмълвно, като от време на време кимаше. Когато най-после млъкнах, той ме изгледа замислено без да проговори.