Бях шокирана, когато го видях, но веднага осъзнах, че не трябваше да се изненадвам. Веднага след като Джанис ми съобщи новината, че Умберто всъщност е Лучано Салимбени, разбрах, че въпреки всичките му тъпи въпроси по телефона, когато се преструваше на объркан от разказите ми за кутията на мама, той бе няколко хода пред мен. А тъй като го обичах и продължавах да го защитавам пред Джанис и да настоявам, че тя не е доразбрала полицията или просто е ставало дума за объркана самоличност, предателството му бе още по-съкрушително.
Независимо как се опитвах да обясня присъствието му тук тази вечер, вече нямаше съмнение, че Умберто наистина е Лучано Салимбени. Той бе насъскал Бруно Карера по мен и горкия Пепо, за да се добере до знамето. А като се имаше предвид досието му — хората около него умираха при загадъчни обстоятелства, — вероятно точно той бе помогнал на Бруно да върже връзките на обувките си за последен път.
Странното бе, че Умберто изглеждаше абсолютно същия като преди. Дори изражението му бе същото, каквото го помнех. Леко арогантно, леко развеселено и никога неиздаващо мислите му.
Човекът, който се бе променил, бях аз.
Сега най-после видях, че Джанис бе права за него през всички изминали години. Той беше психопат, който всеки момент можеше да откачи. Що се отнасяше до Алесандро, за съжаление, тя бе права и за него. Беше ми казала, че той въобще не се интересува от мен, а само се преструва, за да се добере до съкровището.
Помислих си, че сега бе напълно естествено за мен да се разплача. Но не можех. Толкова много неща се бяха случили тази нощ, че не ми бяха останали емоции, с изключение на огромна буца в гърлото ми, която бе отчасти гняв, отчасти страх.
Междувременно Алесандро загаси цигарата си ядосано. Чух го да казва на Умберто нещо, което ми прозвуча познато — монах Лоренцо, Жулиета, знаме. В отговор, Умберто каза нещо неясно, бръкна в джоба си, извади малко зелено шишенце и го разтърси здраво преди да го подаде на Алесандро.
Задъхана от напрежение и пристъпяща на пръсти, се опитах да разгледам шишенцето добре, но видях само зелено стъкло и коркова тапа. Какво ли беше? Отрова? Приспивателно? И за какво? За мен? Дали Умберто искаше Алесандро да ме убие? Никога досега не се бях нуждаела толкова много от познания по италиански.
Каквото и да се криеше в шишенцето, то бе абсолютна изненада за Алесандро, който го завъртя в ръката си, а очите му придобиха демоничен поглед. Подаде го обратно на Умберто и изсумтя нещо презрително. За момент се осмелих да вярвам, че каквито и да бяха пъклените планове на Умберто, Алесандро не искаше да има нищо общо с тях.
Умберто просто сви рамене и остави шишенцето на масата. После протегна ръка, очевидно очаквайки нещо в отплата. Алесандро се намръщи и му подаде книга.
Познах я веднага. Беше вехтото издание на „Ромео и Жулиета“, изчезнало предишния ден от кутията на мама, докато Джанис и аз се мотаехме в пещерата. Или пък по-късно, когато гостувахме на маестро Липи и си разказвахме призрачни истории. Нищо чудно, че Алесандро бе звънял безброй пъти в хотела. Явно бе искал да се увери, че съм навън преди да проникне в стаята ми и да открадне книгата.
Без нито една благодарна дума, Умберто запрелиства страниците със самодоволна алчност, а Алесандро пъхна ръце в джобовете си и отиде до прозореца.
Преглътнах затруднено, за да задържа сърцето в гърлото си, и се вторачих в мъжа, чийто последни думи към мен, казани само преди няколко часа, бяха, че се чувствал прероден и пречистен от всичките си грехове. А стоеше тук и вече ме бе предал, при това не с кого да е, а с единствения друг човек, на когото някога се бях доверявала.
Тъкмо когато реших, че съм видяла достатъчно, Умберто затвори книгата и я метна небрежно на масата до зеленото шише, като процеди нещо презрително, което разбрах без да знам италиански. Също като Джанис и аз, Умберто бе стигнал до неприятния извод, че книгата не съдържа никакви следи към гроба на Ромео и Жулиета и очевидно нещо липсваше.
Без предупреждение, той се отправи към вратата, зад която се криех, и едва успях да се потуля в сянката зад една колона преди той да излезе на лоджията и да подкани нетърпеливо Алесандро да се присъедини към него. Стоях абсолютно неподвижна и ги видях как тръгват по коридора и изчезват надолу по стълбите в огромното фоайе.
Най-после усетих приближаването на сълзите си, но се отърсих от тях. Внезапно се почувствах много по-ядосана отколкото тъжна. Значи Алесандро бе намесен в историята само заради парите, също както Джанис твърдеше. Но дори да бе така, можеше да си държи ръцете до себе си и да не влошава нещата. Що се отнасяше до Умберто, в дебелия речник на леля Роза нямаше достатъчно думи да опишат яростта ми от присъствието му тук и това, което ми бе причинил. Очевидно той бе дърпал конците на Алесандро през цялото време и му бе наредил да ме държи под око, както и под ръце и уста.