Тялото ми изпълни единствения логичен план преди мозъкът ми да го одобри. Втурнах се в стаята, грабнах книгата и шишенцето, последното — най-вече от злоба. После се върнах в стаята на Алесандро и увих плячката си в ризата, оставена на леглото му.
Огледах стаята за други предмети, свързани с измяната му към мен, и се сетих, че вероятно най-полезният бе ключът за алфа ромеото му. Отворих чекмеджето на нощното му шкафче и открих вътре броеница, джобно ножче и пакет египетски цигари. Затърсих други подходящи места, като се опитвах да се поставя на мястото на Алесандро.
— Ромео, Ромео — промърморих тихо, — къде държиш ключовете от колата си?
Най-после се сетих да погледна под възглавниците и открих не само ключовете, но и пистолет. Без да си оставя време за размисъл, грабнах и двете и се изненадах от тежестта на оръжието. Ако не бях толкова разстроена, вероятно щях да се засмея. Вижте я пацифистката сега. Всичките ми розови идеи за свят без оръжия се бяха изпарили. За мен пистолетът на Алесандро бе точно балансьорът, от който се нуждаех.
Върнах се в стаята си и бързо метнах всичко в сака си. Докато го закопчавах, погледът ми попадна на пръста ми. Да, пръстенът беше мой и бе от солидно злато, но освен това символизираше духовната ми, а сега вече и физическа симбиоза с човека два пъти проникнал в хотелската ми стая и откраднал половината от съкровището ми, за да го даде на двуличното копеле, което вероятно бе убило родителите ми. Задърпах пръстена упорито и накрая успях да го сваля. Оставих го на възглавницата в знак на драматично сбогуване с Алесандро.
Грабнах знамето, сгънах го грижливо и го прибрах в сака. Не че можех да го използвам за нещо, нито пък можех да го продам на някого, особено в сегашния му вид. Не, просто не исках ТЕ да сложат ръка върху него.
Взех плячката си и излязох през балконската врата без да чакам аплодисменти.
Старите асми по стената бяха достатъчно здрави, за да удържат тежестта ми. Първо пуснах сака и след като видях, че се приземи долу, започнах да се смъквам предпазливо, като се стремях да не вдигам шум.
По пътя си минах покрай прозорец, който бе още осветен въпреки късния час. Надникнах, за да се уверя, че в стаята няма никой и се шашнах, когато видях монах Лоренцо и трима от братята му да седят търпеливо със скръстени ръце в четирите кресла срещу камината. Двама от монасите май се унасяха, но Лоренцо изглеждаше твърдо решен да не затвори очи тази нощ.
В същия миг дочух раздразнени гласове откъм стаята ми и звук от стъпки по балкона ми. Затаих дъх и застинах неподвижно. Търпеливото ми висене обаче се оказа прекалено много за асмата. Тъкмо когато посмях да се раздвижа отново, тя се пречупи и се откъсна от стената, а аз полетях надолу.
За щастие, височината не бе повече от три метра. Лошото бе, че се озовах в леха с рози. Но бях прекалено нервна, за да усетя болка, докато се откачах от бодливите клонки и си взимах сака. Драскотините по ръцете и краката ми не можеха дори да се сравнят с болката в душата ми. Закуцуках енергично, изпълнена с нетърпение да приключа най-прекрасната и в същото време най-ужасната нощ в живота си. За съжаление, трябваше да се съглася с леля Роза — също като предишното ми пътуване до Италия, прекарано в писане на лозунги по фонтаните в Рим и бягане от конните полицаи, сегашното се оказа крайно разочароващо.
Инстинктът ми за самосъхранение ме изведе от градината и най-после изскочих на частния път. Застанах там, притиснала сака до гърдите си, и осъзнах, че нямаше начин да изкарам алфа ромеото навън. Купонът на Ева Мария бе приключил отдавна, но паркингът все още бе претъпкан с коли. Най-впечатляващата от тях бе черна лимузина със затъмнени стъкла, която вероятно принадлежеше на монах Лоренцо. Очевидно щеше да ми се наложи да се добера до Сиена пеша, колкото и идеята да не ми харесваше.
Докато стоях и ругаех лошия си късмет, внезапно чух бесен лай на кучета някъде зад гърба си. Дръпнах ципа на сака и бързо извадих пистолета, просто за всеки случай, после побягнах напред лудешки. Ако имах късмет, щях да стигна до шосето и да спра някоя минаваща кола преди проклетите псета да ме настигнат. А ако шофьорът си помислеше, че странното ми облекло означава покана, пистолетът бързо щеше да реши проблема.