Високата порта беше затворена, разбира се, но не си губих времето да натискам копчетата на домофона. Промуших ръка през железните пръчки, оставих внимателно пистолета на земята, после метнах сака през оградата. След това се закатерих. Още не бях стигнала до върха, когато чух някой да тича по чакъла зад мен. Трескаво се опитах да ускоря напредъка си, но желязото беше студено и хлъзгаво и, преди да се измъкна, здрава ръка хвана глезена ми.
— Жулиета! Чакай! — извика Алесандро.
Вторачих се в него, почти заслепена от гняв и страх.
— Пусни ме! — изпищях и се опитах да се освободя от ръката му. — Копеле мръсно! Надявам се да гориш в ада! Ти и проклетата ти кръстница!
— Слез долу! — нареди ми той, очевидно твърдо решен да не води преговори. — Слез преди да паднеш!
Най-после успях да освободя крака си и да се изкатеря нагоре.
— Да бе! Задник такъв! Предпочитам да си строша врата, отколкото да продължа да играя извратените ти игрички!
— Слез долу! Веднага!
Алесандро се покатери след мен и отново ме хвана за глезена.
— Позволи ми да ти обясня! Моля те!
Изстенах. Исках да се измъкна оттук, а и какво повече можеше да ми каже сега! Но ме бе хванал здраво и не можех да направя нищо друго, освен да вися на оградата бясна. Постепенно ръцете и краката ми започнаха да се предават.
— Жулиета, моля те, изслушай ме. Мога да ти обясня всичко…
Предполагам, бяхме толкова съсредоточени един в друг, че не забелязахме третия човек, който се приближи към нас от другата страна на оградата.
— Добре, Ромео, дръпни си ръцете от сестра ми! — проговори сянката.
— Джанис!
Толкова се изненадах, че едва не паднах.
— Продължавай да се катериш! — нареди ми тя, като се наведе да вземе пистолета. — А ти, господинчо, покажи си ръцете!
Тя насочи оръжието към него и той пусна глезена ми веднага. Джанис винаги бе имала силна воля, а с пистолет в ръката изглеждаше направо страшна.
— Внимавай! — каза Алесандро, като скочи от оградата и отстъпи назад. — Пистолетът е зареден…
— Разбира се, че е зареден! — изсумтя Джанис презрително. — Вдигни си ръцете, любовнико!
— И спусъкът му е много нежен…
— Така ли? Е, проблемът си е лично твой. Ти стоиш срещу оръжието.
Междувременно, успях да се прехвърля през оградата и се стоварих на земята, като извих от болка.
— Господи, Джулс, добре ли си? Ето, вземи това — подаде ми тя пистолета. — Аз отивам да докарам возилото ни. Не, идиотко такава! Насочи го към него!
Останахме там само няколко секунди, но ми се стори, че времето бе спряло. Алесандро ме гледаше с копнеж през оградата, а аз се борех упорито със сълзите си.
— Дай ми книгата и знамето — каза той. — Те ги искат. Няма да те оставят да си отидеш докато са у теб. Довери ми се. Моля те, недей…
— Хайде, идвай! — извика Джанис, като закова мотора до мен. — Грабвай сака и се качвай!
Тя забеляза колебанието ми и форсира двигателя нетърпеливо.
— Задвижи се, госпожице Жулиета, купонът приключи!
След секунда се понесохме в тъмнината. Обърнах се назад тъжно. Алесандро стоеше облегнат на оградата, като човек, който бе пропуснал най-важния полет в живота си заради глупава грешка.
IX.I.
Пътувахме цяла вечност по тъмни селски шосета, нагоре-надолу по хълмове, през долини и заспали села. Джанис не ми обясни накъде отивахме, а и на мен не ми пукаше. Достатъчно ми бе, че се движехме и не се налагаше да взимам решения.
Бях полузаспала, когато най-после отбихме по частен път в малко градче и спряхме пред тъмна къща. Джанис свали каската си, разтърси косата си и ме изгледа през рамо.
— Това е къщата на мама. Всъщност, сега е наша — каза тя, като извади малко фенерче от джоба си. — Няма ток, затова взех фенера.
Тя тръгна пред мен към страничната врата, отключи я и я задържа отворена, за да ми направи път.
— Добре дошла у дома.
Тесен коридор ни отведе в кухнята. Дори в тъмното, мръсотията и прахта се усещаха, а въздухът бе наситен с мирис на загнило.
— Предлагам да останем тук тази нощ — каза Джанис, като запали няколко свещи. — Няма вода и всичко е мръсно, но горе е още по-зле. А предната врата не се отваря.