— Е, извади късмет!
Надигнах се, влязох в кухнята и грабнах сака си.
— Ето! — Метнах го в краката на Джанис. — Не казвай, че не работя за екипа.
— Майтапиш се!
Тя дръпна ципа предпазливо и зарови из сака. След секунда се дръпна назад отвратено.
— Пфу! Какво, по дяволите, е това?
И двете се вторачихме в ръцете й. Бяха омазани с кръв или нещо подобно.
— Господи, Джулс! — ахна Джанис. — Да не си убила някого? Пфу! Какво е това?
Тя подуши ръцете си погнусено.
— Да, кръв е. Моля те, не ми казвай, че е твоя, защото, ако е така, ще се върна там още сега и ще превърна оня тип в абстрактна картина!
По някаква причина, войнстващата й гримаса ме накара да се разсмея. Може би защото не бях свикнала Джанис да се застъпва за мен.
— А, чудесно! — зарадва се тя и забрави за гнева си, когато видя усмивката ми. — Уплаши ме за известно време. Никога вече не го прави.
Хванахме заедно сака и го обърнахме. Отвътре се изсипаха дрехите ми, както и екземплярът на „Ромео и Жулиета“, който, за щастие, не бе пострадал много. Мистериозното зелено шише обаче бе разбито, вероятно когато метнах сака си през портата по време на бягството си.
— Какво е това? — попита Джанис, като взе парче стъкло и го заразглежда.
— Това е шишето, за което ти разказах — отговорих. — Онова, което Умберто даде на Алесандро. И което го вбеси.
— Хм — изсумтя Джанис, като избърса ръце в тревата. — Е, сега поне знаем какво е имало в него. Кръв. Иди, че разбери. Може и да си права и всички те да са вампири. А това е сутрешната им закуска…
Поседяхме мълчаливо за момент и се замислихме върху възможностите. След малко взех знамето и го погледнах със съжаление.
— Ама че срам. Как се чисти кръв от шестстотингодишна коприна?
Джанис хвана другия край на знамето и го задържахме между нас, оглеждайки щетите. Осъзнах, че шишето не бе единственият виновник, но реших да не го признавам.
— Мили боже! — внезапно възкликна Джанис. — Точно в това е работата! Не чистиш кръвта. Те са искали знамето да изглежда точно така. Не разбираш ли?
Тя ме изгледа нетърпеливо, но очевидно се раздразни от тъпия ми поглед.
— Също както едно време — обясни ми тя, — когато жените са проверявали брачния чаршаф на сутринта след сватбата! И ако не греша… — Тя взе няколко парчета от разбитото стъкло, включително тапата. — Това е каквото ние, сватовниците, наричаме „бърза девственост“. Не е само кръв, прекалено мазно е. Това е кръв, смесена с нещо друго. Цяла наука е, повярвай ми.
Джанис забеляза изражението ми и избухна в смях.
— О, да, все още се прави. Не ми ли вярваш? Мислиш, че хората са разглеждали чаршафите само в Средновековието? Грешиш! А и да не забравяме, че някои култури все още живеят в Средновековието. Помисли си само. Ще се омъжваш за някой братовчед, който е див овчар някъде в Никъдестан, но си изчукала най-готиния тип в училище на абитуриентския си бал. И какво правиш? Свекърите ти няма да се зарадват, че друг плъх е изял сиренцето, а синчето им е попаднало в капан. Затова отиваш да те оправят в частна клиника. Там ти възстановяват всичко и минаваш през цялата работа отново, за да доставиш удоволствие на публиката. Или просто си взимаш малко шишенце с тая смес. Много по-евтино.
— Това — запротестирах — е толкова откачено…
— Знаеш ли какво мисля? — продължи Джанис с блеснали очи. — Мисля, че точно така са те нагласили. Вярвам, че са те упоили, или поне са се опитали, и са се надявали да си в безсъзнание след смахнатата церемония с монасите, за да могат да извадят знамето и да го омажат с кръв. И тогава е щяло да изглежда така, сякаш добрият стар Ромео е вкарал любовният автобус в девствения град.
Намръщих се, но сестра ми не забеляза.
— Ироничното е — продължи тя, прекалено погълната от логиката си, за да обърне внимание на неудобството ми или на избора си на изрази, — че можеха да си спестят труда. Защото вие двамата се вмъкнахте в спалнята и изпълнихте задачата.
Тя ме изгледа ентусиазирано, като очевидно се надяваше да я похваля за острия й ум.
— Възможно ли е — попитах сухо, — човек да е по-груб от теб?
За момент Джанис доби наранен вид. После се отърси и се ухили.
— Вероятно не. Ако искаш поезия, върни се при първобитния си мъж.
— Но ако са възнамерявали да сложат край на проклятието върху Толомей и Салимбени, последното, което биха искали, е да фалшифицират брачната нощ на Ромео и Жулиета — отбелязах замислено. — Защо да си правят целия труд за нищо? Само за да зарадват монах Лоренцо? Това ли е?