Джанис стисна устни.
— Права си. Защо, по дяволите, биха искали да измамят монах Лоренцо? Той е просто дърт смотаняк. Освен ако… — Тя ме изгледа с повдигнати вежди. — … монах Лоренцо има достъп до нещо, до което те нямат. Нещо важно. Например…
Ахнах.
— Гроба на Ромео и Жулиета?
Вторачихме се една в друга.
— Мисля, че си права — отговори Джанис. — Когато говорихме за това снощи, мислех, че си откачила. Но май си права. Част от цялата работа с премахването на греховете включва истинския гроб и статуята.
Замислихме се дълбоко.
— Не мисля — казах накрая, като опипах знамето, — че той е знаел.
— Той?
Погледнах я мрачно и усетих как се изчервявам.
— Знаеш, той.
— О, стига бе, Джулс! — изстена Джанис. — Престани да защитаваш мръсника. Видяла си го с Умберто и… — Тя сви рамене в извинителен жест. — Той те подгони към оградата и ти нареди да му дадеш книгата и знамето. Разбира се, че е знаел.
— Но ако си права — възразих, — тогава той щеше да следва плана и да не… разбираш…
— Да не започне физическа връзка? — предположи Джанис с нетипична учтивост, която сигурно й струваше много.
— Точно така — кимнах. — Освен това, нямаше да се изненада толкова, когато Умберто му даде шишето. Всъщност, шишето вече щеше да е у него.
— Скъпа! — изгледа ме Джанис строго. — Той проникна в хотелската ти стая, излъга те, открадна книгата ни и я даде на Умберто. Този тип е мръсник. И не ми пука дали има гигантски топки и знае как да ги използва. Все още си е калтак.
— Като говорим за лъжи и потайно влизане в хотелската ми стая — отвърнах с присвити очи, — защо ми каза, че той е разхвърлял стаята ми, когато си била ти?
Джанис едва не се задави от възмущение.
— Моля?
— Ще отречеш ли — попитах студено, — че си влизала в стаята ми, а набеди Алесандро?
— Хей! — извика тя. — Той също влезе там! Ясно ли е? Аз съм ти сестра! Имам право да знам какво става… — Тя замълча и ме погледна притеснено. — Откъде знаеш?
— Защото той те е видял. Но е помислил, че аз се смъквам от собствения си балкон.
— Помислил е… — Джанис ахна учудено. — Сега вече съм обидена! Честно!
— Джанис! — Вторачих се в нея. — Ти ме излъга. Защо? След всичко, което се случи, щях да те разбера, ако беше проникнала тайно в стаята ми и я беше претършувала. Мислела си, че възнамерявам да те измамя и лиша от богатство. Господи, аз също щях да претършувам стаята ти, но сигурно щях да използвам и бухалка.
— Наистина ли?
Джанис ме погледна през сълзи на надежда и обич. Свих рамене.
— Защо не опитаме с честност този път?
Бързото съвземане беше специалитет на Джанис.
— Чудесно — отвърна тя. — Честност. А сега, ако нямаш нищо против… — Тя размърда вежди многозначително. — Имам още няколко въпроса за предишната нощ.
След като се снабдихме с продукти от селския магазин, прекарахме останалата част от следобеда в обикаляне на къщата, като се опитвахме да разпознаем неща от детството ни. Не ни помагаше фактът, че всичко бе покрито с прах и мухъл; всяко парче плат бе изпъстрено с дупки от някакво животно, а във всяка ниша и цепнатина имаше миши екскременти. На горния етаж паяжините бяха дебели като завеси за душ, а когато отворихме капаците на прозорците, повече от половината изпаднаха от пантите си.
— Пфу! — възмути се Джанис, когато един от капаците падна на предните стъпала, на около половин метър от мотора. — Май е време да си хвана за гадже някой дърводелец.
— Защо не и водопроводчик? — предложих, докато свалях паяжините от косата си. — Или електротехник?
— Ти си за електротехник — отвърна тя. — Бездруго трябва да ти се оправят жиците в главата.
По залез-слънце, бяхме постигнали такъв напредък, че решихме тази вечер да се нанесем в кабинета на горния етаж. Седнахме една срещу друга до старото бюро и си направихме чудесна вечеря на свещи, която се състоеше от хляб, сирене, наденица и червено вино. Докато вечеряхме, се опитвахме да решим как да действаме нататък. Никоя от нас нямаше мерак да се върне в Сиена, но в същото време и двете знаехме, че сегашното положение не можеше да продължи. За да възстановим къщата, трябваше да инвестираме много време и пари, а дори и да успеехме, как щяхме да живеем? Щяхме да сме бегълци, да затъваме все повече в дългове и вечно да се чудим кога миналото щеше да ни настигне.