Бързо ни стана ясно, че Умберто също е заложник на тези мъже. Не го вързаха по същия начин като нас, но той ги следваше безропотно и, макар да се намръщи, не се опита да ги спре, когато грубо набутаха мен и Джанис в задната част на цветарския ван. Паднахме на металния под и само няколко изгнили цветя омекотиха удара.
— Хей! — възмути се Джанис. — Ние сме твои дъщери! Кажи им, че не могат да се отнасят с нас по този начин. Честно, Джулс, кажи му нещо.
Но нямах какво да кажа. Имах чувството, че целият свят се е преобърнал с главата надолу. Или че светът си е наред, а аз напълно съм изкукуригала. Все още се мъчех да осмисля превръщането на Умберто от герой в злодей, а сега трябваше да приема и факта, че е мой баща. Обичах го, но не трябваше. Ама че объркана работа.
След като Умберто се качи при нас и затвори вратите, забелязах още една жертва, която бандитите бяха прибрали някъде по пътя. Човекът беше настанен в ъгъла, с превръзка на очите и парцал в устата. Ако не бяха дрехите му, никога нямаше да го позная.
— Монах Лоренцо! — възкликнах спонтанно. — Мили боже! Отвлекли сте монах Лоренцо!
— Опитахме и по кроткия начин — отвърна Умберто, като почука по стената на вана, — но не свърши работа. Благодарение на теб. Да вървим!
Ванът се задвижи, а аз и Джанис се запързаляхме по пода докато шофьорът ни превеждаше през безбройните дупки по частния път на мама.
Веднага щом нещата се поуспокоиха, Джанис си пое дъх.
— Добре — каза тя високо в тъмнината. — Печелиш. Камъните са твои. Бездруго не ги искаме. И ще ти помогнем. Ще направим всичко, което поискаш. Ти си нашият баща, нали? Трябва да се подкрепяме! Няма нужда да… да ни убиваш. Или има?
Умберто не отговори.
— Слушай — продължи Джанис с по-рязък тон. — Ако ни убиеш, няма да спечелиш нищо. Помисли малко. Повече от двайсет години си ни наблюдавал как растем. Наистина ли искаш…
— Кой каза нещо за убиване? — попита Умберто. — Има и други начини да се свърши работата.
— Но защо? — Намесих се с прегракнал от емоции глас. — Защо чака толкова дълго? Можехме да направим това заедно. Преди много години. Можеше да е забавно.
— О, разбираме! — отвърна Умберто, като се размърда, за да се нагласи по-удобно. — Мислите, че аз искам това? Да се върна тук, да рискувам всичко, да си играя шаради с дърти монаси и да пълзя из каналите, за да намеря няколко камъка, които вероятно са изчезнали преди стотици години? Не мисля, че разбирате — въздъхна той. — Разбира се, че не. Защо мислите, че позволих на леля Роза да ви отведе в Щатите? Ще ви обясня защо. Защото те щяха да ви използват срещу мен… за да ме накарат отново да работя за тях. Имаше само едно решение — трябваше да изчезнем.
— За мафията ли говориш? — попита Джанис.
Умберто се изсмя презрително.
— Мафията! Тези хора правят мафията да прилича на Армията на спасението. Вербуваха ме, когато се нуждаех от пари, а след като веднъж се закачиш на въдицата, няма начин да се откачиш. Ако започнеш да се бориш, куката влиза още по-дълбоко.
След като най-после се разприказва, Умберто вече не можеше да спре. Стори ми се, че бе чакал да ни разкаже историята си през всичките изминали години, но когато го направи, очевидно не изпита облекчение, тъй като гласът му добиваше все повече горчивина.
Баща му, известен като граф Салимбени, бил женен няколко пъти преди да се запознае с Ева Мария, но никога не бил благословен с деца. Естествено, когато новата му млада съпруга родила здраво момченце, старецът се запитал дали наистина той бил бащата. Заради упоритите си съмнения, никога не си позволил да заобича детето, а вечно здраво го дисциплинирал. Когато Ева Мария поглезвала сина си с подарък, старецът незабавно го конфискувал и изнасял лекция и на двамата за опасностите от презадоволяването.
Когато го записал във военно училище против волята му, Умберто избягал в Неапол, за да си намери работа. Искал да се запише и в университет, където да учи литература. Но парите му бързо свършили, а той бил прекалено горд, за да се прибере у дома и да се скрие зад полата на майка си. Започнал да се занимава с неща, които другите хора се страхували да вършат. Много го бивало в това! Нарушавал закона естествено и с лекота. Не след дълго вече притежавал десет скъпи костюма, ферари и тузарски апартамент без мебели. Било истински рай.
Когато най-после отишъл да посети родителите си в замъка на Салимбени, излъгал, че е станал брокер и успял да убеди баща си да му прости за бягството от военното училище. Същата тази вечер родителите му имали гости за вечеря — изисканият професор Толомей и американската му асистентка Даяна.