— А тя обичаше ли те?
След кратко мълчание, Умберто се облегна тежко на стената на вана.
— Обичаше да ме мрази. Това беше голямата й тръпка. Наричаше ме… — Той замълча за момент, за да успокои треперещия си глас. — Нино.
Ванът най-после спря. Очаквах, че сме паркирали на ръба на скала някъде по крайбрежието, удобно разположени, така че злодеите да се отърват от един, или двама или трима от нас. Все пак, двете с Джанис вече се бяхме раздрънкали и бяхме казали на Умберто къде да намери тайния вход към криптата. Вместо това обаче бяхме обратно в Сиена, в тъмен ъгъл до катедралата, точно срещу площада, където се намираше „Санта Мария дела скала“.
Не бяхме сами. Три други коли вече бяха паркирани там, а група мъже в смокинги стояха, сложили калъфи за цигулки и чела до себе си, пушеха и се шегуваха. Изпълних се с надежда, когато ги видях, но веднага щом Умберто скочи от вана да ги поздрави, разбрах, че не бяха това, за което се представяха. Тези типове не бяха музиканти, а по-опасните от мафията приятели на Умберто от Неапол.
Музикантите видяха как двете с Джанис се смъкнахме от вана и бързо изразиха удоволствието си от вида ни. Започнаха да подвикват и подсвиркват и се опитаха да ни накарат да ги погледнем. Накрая Джанис успя да им изпрати усмивка, която предизвика жизнерадостни викове.
Умберто дори не се опита да прекрати забавата им. Нямаше съмнение, че той, а и ние, бяхме късметлии, че още сме жив. Едва когато музикантите видяха монах Лоренцо, радостта им се превърна в нещо като притеснение и те се наведоха да вземат калъфите с инструментите си като ученици, прибиращи чантите си в присъствието на учител.
За всички на площада тази вечер, а присъстващите бяха доста — най-вече туристи и тийнейджъри, — сигурно сме изглеждали като обикновена група местни жители, завръщащи се от празненство, свързано с „Палио“. Също като музикантите, Умберто и тримата цветари не спряха да бъбрят и да се смеят, а в центъра на групата Джанис и аз вървяхме послушно, наметнати с огромни знамена, които прикриваха въжетата.
В един момент, Джанис се приближи до мен и прошепна окуражително:
— Кълна се в господ, ще убия тези шибаняци със собствените си ръце…
Преди да успее да продължи, един от музикантите обви ръка около нея и я отдръпна от мен. За околните изглеждаше, че прегръща нежно гаджето си, но всъщност искаше да ни попречи да кроим планове.
Монах Лоренцо беше единственият, който нямаше празничен вид. С превръзка на очите и парцал в устата, той се препъваше в тъмното си дълго расо, но за минувачите вероятно приличаше на бъдещ младоженец, влачен из града от подпийналите си приятели.
Докато вървяхме към главния вход на „Санта Мария дела скала“, внезапно забелязах маестро Липи. Вървеше сам, разсеян както винаги, и носеше статив. Не посмях да му извикам, само сръгах Джанис и се вторачих в него напрегнато с надеждата да му внуша да ни види. Но когато художникът най-после погледна към нас, очите му ни подминаха без да ни познаят и аз изпитах диво разочарование.
Точно в този миг, камбаните на катедралата възвестиха полунощ. Нощта бе ужасно гореща и влажна и някъде в далечината започваше буря. Когато стигнахме до предната врата на старата болница, първите пориви на вятъра се понесоха из площада и разхвърляха всички боклуци, като невидими демони, търсещи нещо или някого.
Един от музикантите извади мобифон и се обади на някого. След секунди двете малки лампи до вратата угаснаха. Мъжът извади ключ от джоба си и отключи.
Умберто ни побутна напред и двете с Джанис се запрепъвахме в тъмнината. Вратата зад нас се затвори, а мъжете запалиха лампи и отвориха калъфите за инструменти.
В тях бяха подредени оръжия, фенери и инструменти. Веднага щом сглобиха всичко, сритаха калъфите настрани и всички се прехвърлиха през ниската ограда без проблем. Аз и Джанис се поколебахме, тъй като ръцете ни още бяха вързани зад гърба. Мъжете просто ни вдигнаха и ни метнаха от другата страна сякаш бяхме част от екипировката им. Единственият, към когото се отнесоха с известно уважение, бе монах Лоренцо, който получи позволение да се покатери сам през оградата.
— Защо още е с превръзка на очите? — прошепнах на Джанис.
— Защото ще го оставят жив — бе жестокият й отговор.
— Шшт! — намръщи ни се Умберто. — Колкото по-малко внимание привличате към себе си, толкова по-добре.
Тръгнахме по дълги тъмни коридори, слязохме по няколко стълбища в древно мазе и продължихме по нови коридори. Накрая пристигнахме в тясна монашеска килия с малък олтар и златна статуя, положена на каменно легло. Стените около статуята бяха боядисани в синьо и украсени със златни звезди, подобни на онези на тавана на катедралата.