— Мили боже! — възкликна Джанис. — Това ли е статуята?
— Това — отговори Умберто, като насочи лъча на фенера в лицето й, — е стаята на Света Катерина. Входът е тук, нали? А сега какво?
— Ъъъ… — изсумтя Джанис. — Подай ми железен лост.
— Какво друго?
— Забравих… — Тя се престори на дълбоко замислена. — Света Катерина… килия… легло… подай ми железен лост…
— Имаше нещо за… господ — намесих се бързо, опитвайки се да скрия факта, че указанията на мама стигаха само до железния лост.
И двете с Джанис знаехме, че ако бандитите откриеха, че вече не сме им полезни в начинанието, животът ни нямаше да струва и пукната пара.
Изпълнен с нетърпение, Умберто се обърна към монах Лоренцо и му каза нещо на италиански. Старецът отговори с треперещ глас.
— Хвалете не мен, а разпнатия Христос — преведе Умберто и се огледа наоколо. — Разпнатия Христос… разпнатия Христос…
— Там! — каза Джанис и кимна енергично. — Кръстът под олтара.
Всички погледнахме огромната мраморна плоча с черен кръст, която стоеше до стената като врата към гробница. След секунди бандитите се нахвърлиха върху нея с лостове и бормашини. Най-после плочата падна на пода и никой не се изненада, когато видя, че зад нея се криеше вход към тунел.
Преди два дни, когато Джанис и аз изпълзяхме от пещерата, не си представях, че ще се върна в „Ботини“ толкова скоро. И определено не предполагах, че с нас ще бъдат дванайсет въоръжени мъже и един монах, които ни крещяха да се задвижим или да забавим — в зависимост от наклона на тунела. Единственото положително бе, че Умберто свали въжетата ни преди да ни изпрати начело на групата.
По-точното определение на тунела щеше да е „дупка за червеи“. Отначало завиваше остро под деветдесет градуса, после деветдесет градуса надолу и нови деветдесет градуса надясно. Имах чувството, че навлизаме в някаква сложна средновековна климатична инсталация.
След малко стигнахме до сериозно предизвикателство, но и двете изпитахме облекчение, когато видяхме, че поне не беше стена, която да блокира пътя ни и да ни принуди да се върнем в килията на Света Катерина. Вместо това беше вертикално спускане от два метра към пода на голяма пещера. Умберто отново започна да проявява нетърпение.
— Какво става? — извика той. — Защо спряхте?
— Някаква пещера — отговори Джанис. — Но не можем…
Огледахме се наоколо и най-после видяхме светилник на стената вляво. Протегнах се към него и го сграбчих. Стори ми се достатъчно здрав, за да удържи тежестта ми. Измъкнах се от дупката, увиснала на светилника и, макар да се строполих на пода на два метра под мен, поне не паднах на главата си. Джанис, разбира се, успя да се справи грациозно, но все пак се наложи да й помогна, когато се търколи долу.
— Благодаря — каза тя и оправи дрехите си. — Не казвай и дума. Остави всичко на мен. Знам как да се оправя с тия шибаняци.
Зад нас останалата част от групата повтори упражнението ни бързо, с насочени напред оръжия, сякаш бяха командоси. Единственият, който бе удостоен със специално отношение, отново бе монах Лоренцо. Бандитите го измъкнаха елегантно от тунела без да го наранят.
— Сега какво? — попита Умберто недоволно. — Задънена улица.
Но грешеше. Пещерата имаше два изхода: един на тавана и друг на пода. Онзи на тавана бе невъзможен за достигане. Беше тъмна шахта, блокирана на върха от нещо, което напомняше на бетонна плоча. А най-вече ми заприлича на шахта за боклук. Това впечатление се подсилваше от факта, че другият изход се намираше точно под него. Всичко, хвърлено отгоре, ако и двете дупки бяха отворени, щеше да мине през помещението без да спре в него.
— И сега? — повтори Умберто упорито.
— Търси, търси — отвърна Джанис спокойно. — Погледни под краката си. Защото Жулиета лежи тук.
След като погледна монах Лоренцо за потвърждение, Умберто нареди на бандитите да се захванат с металната плоча, която покриваше дупката на пода. Те се нахвърлиха върху нея толкова енергично, че монах Лоренцо, чиято превръзка милостиво бе свалена преди да го набутат в тунела, започна да се моли усърдно за всички присъстващи.
Докато стояхме и чакахме, Джанис ме погледна и направи гримаса. Да, ръцете ни бяха свободни, но и двете знаехме, че сме хванати в още по-ужасен капан от преди. От пещерата имаше само един изход и можехме да стигнем до него само слизайки надолу заедно с останалите.