— Олеле боже — процеди Джанис през зъби. — Започва се.
Застанал търпеливо до нас, монах Лоренцо наблюдаваше суматохата развеселено. Това са мъжете, които го бяха овързали и метнали през дупка към центъра на земята… възмездието им вече ги бе застигнало.
— Монах Лоренцо! — каза Джанис, като сграбчи ръкава на монаха. — Моля те, помогни ни! Знаеш ли къде е статуята? Моля те!
Макар да не разбираше думите й, старецът долови смисъла им, кимна и й отговори с поредния стих.
— Хей! — извика Джанис и замаха на престъпниците. — Монах Лоренцо знае къде е!
Бандитите изслушаха монаха, пуснаха Умберто и отново заоглеждаха стените.
— Какво беше това? — обърна се Джанис към Умберто. — Нещо за статуята ли?
— И той сложи дракон да пази очите им — отговори Умберто, като оправи вратовръзката и косата си. — Да се надяваме, че драконът е тук, а не някъде другаде.
— Странното е — казах, като огледах криптата, — че ей там има пет странични параклиса на еднакви разстояния, а тук има само четири. Вижте. Средният липсва. На негово място има само стена.
— Не е само стена — възрази Джанис, като пристъпи натам. — А стена с голяма… червена… летяща змия.
Спряхме пред нея и монах Лоренцо отново се прекръсти.
— Дяволът!
— Прилича ми на дракон — казах. — Знаете ли какво си мисля? Вярвам, че гробът е зад тази стена. Вижте… — Посочих дълга пукнатина в стенописа, която издаваше формата на рамка на врата под мазилката. — Това очевидно е било страничен параклис, също като другите. Обзалагам се, че на Салимбени му е писнало да изпраща тук стражи непрекъснато и просто е зазидал вратата. Звучи логично.
Умберто не се нуждаеше от повече доказателства, че гробът наистина се намира тук и след минута бормашините завиха отново, а грохотът от сблъсъка на метал и камък отекна из криптата. Този път по нас се посипа не само прах, но и едри парчета от сводестия син таван, включително няколко златни звезди, които се сринаха около нас със съдбовен трясък, сякаш самата вселена се разпадаше.
Бормашините най-после замълчаха, пробили достатъчно голяма дупка в стената, през която можеше да мине човек. Един по един, мъжете изчезнаха в отвора и накрая, нито аз, нито Джанис можахме да устоим на изкушението да ги последваме. Минахме покрай монах Лоренцо и се пъхнахме в дупката. Озовахме се в малък параклис и едва не се сблъскахме с останалите, които стояха неподвижно, вторачени благоговейно в статуята на Ромео и Жулиета.
Беше много по-впечатляваща отколкото бях очаквала. Всъщност, беше толкова зашеметяваща, че за момент останах без дъх. Бях си я представяла много по-малка и скромна — все пак златото не беше евтино, — но тя се оказа внушителна по размери, почти заплашителна, сякаш творецът й бе искал зрителите да паднат спонтанно на колене и да молят за прошка. И едва не го направих.
Поставена върху огромен мраморен саркофаг и покрита със шестстотингодишен прах, статуята внушаваше усещане за разкош, който вековете не са могли да заличат. Дори на слабата светлина в параклиса четирите скъпоценни камъка — двата сини сапфира и двата зелени изумруда — грееха с почти свръхестествен блясък. Скиците в тетрадката на мама очевидно бяха резултат само на предположения. Дори най-красивите портрети на двамата герои — Ромео и Жулиета — не можеха да се сравняват с величествената статуя.
— Мислиш ли, че са сложили и двамата в един и същи ковчег? — прошепна Джанис, като кимна към саркофага. — Виж! Ето го надписа, споменат в историята. Помниш ли? „Тук лежи вярната Жулиета… С любовта и милостта на господ… Да бъде събудена от Ромео, истинския й съпруг…“ — Тя замълча, забравила останалото.
— „В час на Божия милост“ — добавих тихо все още омагьосана от златните лица.
Ако италианската история, която маестро Липи ни бе превел, казваше истината, тогава през зловещата 1340 година прочутият художник Амброджио Лоренцети лично бе проследил създаването на статуята. А той като близък приятел на влюбените със сигурност бе държал да я направят достоверна. Бях убедена, че Ромео и Жулиета са изглеждали точно като образите си от статуята.
За човек, който не знаеше историята, статуята не говореше за мъка, а за любов. Ромео бе коленичил, прегърнал Жулиета, и двамата се гледаха с напрежение, което ми напомни за собствената ми мъка.
Пристигнах в Сиена, за да намеря статуята и четирите камъка. Сега бяха точно пред мен, но вече не изпитвах желание да ги притежавам. Предпочитах да си останат на мястото. И с радост бих ги дала на бандитите, ако това можеше да върне живота на Алесандро.