Не бях единствената, омагьосана от очите на статуята. Двама от престъпниците вече се катереха по саркофага, твърдо решени да ги грабнат. Очевидно не се интересуваха от златото, а само от скъпоценните камъни. Не мина дълго време преди единият да вземе метален трион и да го опре във врата на Жулиета, подготвяйки се да отреже главата.
Монах Лоренцо се опита да ги спре с горещи молби, защото не ставаше дума само за съсипването на произведение на изкуството — монахът бе убеден, че с унищожаването на статуята ще се събуди страховито зло, което ще убие всички ни. Но бандитите не се впечатлиха от суеверните му брътвежи. Блъснаха го грубо и продължиха.
Шумът от трионите беше кошмарен. Отстъпихме назад, пъхнали пръсти в ушите си и осъзнали, че горчивият край на приключението ни приближава. Определено не си бяхме представяли нахлуването в гробницата по този начин. В мечтите си двете се отдалечавахме от статуята с камъните в джоба си и най-важното — тръгвахме си живи.
Мушнахме се в дупката и се върнахме в централната част на криптата с разтревожения монах Лоренцо по петите ни. Тук буквално всичко се разпадаше. По стените и тавана се бяха образували гигантски пукнатини и най-леката вибрация щеше да ги разшири във всички посоки.
— Мили боже! — възкликна Джанис, когато шумът от трионите затихна. — Не съм много впечатлена от зидарията тук.
— Това не е зидария — поправих я, като потърках ръката си на мястото, където една звезда ме бе ударила. — Подземието има естествени ниши. Тук пещерите са много. А Сиена седи отгоре.
— В момента предпочитам да съм отгоре, отколкото тук отдолу — отвърна Джанис, вторачена в остатъците от красивия таван. — По много причини.
След миг, бандитите изскочиха от параклиса, като се смееха и си подхвърляха четирите огромни камъка. Последният, който излезе, бе Умберто. По изражението му разбрах, че и той като нас си задава въпроса дали най-после другарчетата му от Неапол ще го оставят на мира или ще искат още нещо?
Сякаш прочели мислите ни, мъжете спряха веселбата си и се вторачиха в мен и Джанис. Единият се усмихна сухо, извади пистолет и каза нещо, което накара Умберто да пристъпи напред, да застане между тях и нас и да заговори с невъзможен за пренебрегване тон.
Изненадан от намесата в плановете им, мъжът с пистолета се приближи до Умберто и притисна дулото до челото му.
Паникьосани, Джанис и аз не знаехме как да действаме. Просто стояхме неподвижно, сковани от ужас. Надявахме се, че всичко това е само игра на надмощие. Две секунди по-късно, изстрел разтърси пещерата. Изпищяхме и се втурнахме към Умберто, сигурни, че е прострелян.
Но когато стигнахме до него, той още стоеше прав. Изглеждаше по-шокиран и от нас и ни прегърна бързо. Проснатият на пода бе нападателят му. Нещо — дали не бе светкавица — мина право през черепа му и унищожи цялата задна част на главата му.
— Света Богородице! — изскимтя Джанис. — Какво беше това?
— Залегнете на пода! — извика Умберто, като ни бутна на земята заедно с монах Лоренцо. — Покрийте си главите!
Престъпниците се втурнаха да търсят убежище, докато серия изстрели ги събаряха един след друг с учудваща точност. Без да се надигам, обърнах глава, за да видя кой стреляше. За първи път в живота си, видът на напредващи към нас полицаи в бойно облекло силно ме зарадва. Като черни плъхове те се изсипаха през дупката, заеха позиции зад най-близките колони и извикаха на оцелелите да излязат напред с вдигнати зад главите ръце.
Когато суматохата най-сетне позатихна, не можех да определя дали ехото от последните изстрели още отекваше в главата ми или звуковите вълни се разпростираха из пещерата. Тъкмо реших, че стрелбата бе предизвикала трус в подземието, когато настъпи зловеща тишина, която обикновено беше предвестник на лоши новини.
Обърнах глава и се вторачих в Джанис, която ме гледаше напрегнато. Внезапно — сякаш лепилото на земното кълбо се изпари и останаха само парченца от него — подът, върху който лежахме, се откъсна и се срина заедно с нас.
Имах чувството, че летяхме през самото време, през живота, смъртта и изминалите векове, но всъщност паднахме на не повече от метър и половина два. Проснахме се на пода на долното ниво.
Вдигнах глава, замаяна от болка, и видях полицаите, които тичаха към нас и ни протягаха ръце, за да ни издърпат от дупката. Внезапно разпознах лице в тълпата ченгета и ме обзе дива радост. Алесандро.