— Мислех, че си мъртъв! — извиках и се протегнах към ръцете му.
Тъкмо когато пристъпих напред, подът под мен се срина и ме запрати към тъмнината.
Случи се толкова бързо, че не успях да се хвана за нищо и за никого. Просто се прекатурих през ръба право към преизподнята. Но когато паднах, бях хваната не от демони, а от древната река, която те буди от сънищата ти. Реката, която само няколко човека някога бяха намирали.
Името й е Диана.
Твърдят, че съм се удавила.
Казват, че веднага щом съм пропаднала през пода, Алесандро скочил след мен, без дори да свали бронираната си жилетка. Нямал представа какво имало долу — с изключение на мен, разбира се — но никоя райска или адска сила не можела да го задържи.
Потънал в реката и минали няколко секунди преди да осъзнае, че е под водата, за да изскочи да си поеме въздух. В следващия миг започнал да ме търси. Когато най-после ме открил в тъмнината — просната на камък — вече съм била мъртва, но той не го знаел.
Веднага щом му спуснали въже, Алесандро ме взел в прегръдките си и полицаите изтеглили и двама ни обратно в криптата. Глух за света, той ме оставил на пода сред развалините и започнал да ме съживява.
Джанис наблюдавала усилията му съсредоточено, но не разбрала сериозността на положението, докато не вдигнала глава и не видяла как ченгетата се споглеждат мрачно. Всички знаели това, което Алесандро не искал да приеме: аз съм била мъртва. Едва сега Джанис заплакала и паднала на колене.
Накрая Алесандро спрял опитите си и ме прегърнал, сякаш никога вече нямало да ме пусне. Галел лицето ми и ми говорел. Казвал неща, които трябвало да каже, докато още съм била жива. Но аз не съм му отговаряла. Незабелязано монах Лоренцо се приближил, приковал очи в пръстена с орела, който Алесандро носел на кутрето си откак го бях оставила на възглавницата му предишната нощ. Без да иска позволение, монахът го свалил от пръста му и го сложил на моя, където му било мястото.
В този момент, Алесандро усетил нещо. Не повече от лека тръпка, но била достатъчна да му вдъхне надежда. Заговорил ми отначало нежно, после все по-нетърпеливо.
— Погледни ме! — настоял. — Погледни ме!
Когато най-после го чух и се подчиних, не се закашлях, нито изстенах. Просто отворих очи и го погледнах. А в мига, когато започнах да разбирам какво се случва около мен, се усмихнах и прошепнах:
— Шекспир не би харесал това.
Не помня почти нищо. Помня само очите на мъжа, който отказваше да ме изгуби отново. Мъжът, който ме измъкна от хватката на Барда, за да можем най-после да напишем собствената си история с щастлив край.
Епилог
Първото, което Джанис направи, бе да опъне въже за простиране в задния двор на мама. А след като водата в къщата най-после потече, тя изпра всичко, включително червената ми кадифена рокля, ризата на Алесандро и знамето. Едва не получих припадък, когато видях малката й изложба.
— Не се тревожи — каза тя, когато ме видя. — Всичко се изчисти.
— Това е коприна! — възкликнах. — От Средновековието.
— Е, и? — Тя натопи четката си в боя и продължи да боядисва кухненския таван, покачена на стълбата. — Богородица се грижи за своите хора. Не го ли забеляза вече?
Обърнах се към Алесандро.
— Сестра ми е полудяла. — Той се засмя и ме целуна.
— Луда.
— Отивате ли някъде? — попита тя, като погледна сака на рамото му.
— Само за тази нощ — отговорих. — Ще се върнем утре.
— Типично! — Тя завъртя очи в престорено раздразнение. — Аз трябва да върша всичко тук. Роб в собствената ми къща.
Джанис въздъхна демонстративно, после попита:
— Къде отивате?
— Тайна — отговори Алесандро и ме стисна нежно.
Джанис въздъхна отново и поклати глава. Ролята на жертва бе нова за нея и щях да я съжаля, ако не я бях чула по телефона същата сутрин как прошепва плановете си за вечеря на красивия Джулио от „Кавалино Бланко“.
Три дни след драмата в катедралата Орелът спечели „Палио“. Аз и Алесандро стояхме там в суматохата и празнувахме прераждането на съдбата си, после посетихме нощната меса в сиенската катедрала в чест на Богородица и знамето, върнато в квартала на Орела.
Докато стоях до Алесандро в катедралата и пеех химн, който бях научила преди много, много време, внезапно разбрах защо цял живот бях преследвана от страха, че ще умра млада. Винаги когато се бях опитвала да си представя бъдещето си след възрастта, на която майка ми бе починала, не виждах друго, освен тъмнина. Сега обаче разбирах. Тъмнината не означаваше смърт, а възможности. Бях преродена в часа на божията милост и се събудих за живот, който не си бях представяла досега.