Признавам, че всичко можеше да се развие по съвсем различен начин, ако маестро Липи, в момент на нетипично за него внимание, не бе разпознал мен и сестра ми, докато вървяхме по „Пиаца дел Дуомо“ онази нощ, увити в знамената. Видял ни още преди ние да го забележим, но веднага щом осъзнал, че сме завити със знамена на Еднорога, съперника на нашия квартал, разбрал, че нещо не е наред. Забързал обратно към ателието си и се обадил в полицията. Оказало се, че Алесандро вече бил в участъка и разпитвал двамата бандити от Неапол, които се опитали да го убият.
Що се отнася до Джанис, тя пропусна надбягването и прекара сума дни в замъка на Салимбени, където пиеше шоколадови мартинита с Ева Мария, разглеждаше стари снимки и се чудеше на безбройните им общи интереси. Ева Мария, разбира се, не можеше да разбере защо искахме да си губим времето с възстановяването на мамината къща, а просто веднага не се преместим в замъка на Салимбени. Все пак, той щеше да е лично наш някой ден.
Но ние двете чувствахме, че първо трябваше да ремонтираме дома на мама — хубаво беше заедно да се заемем с нов проект. Алесандро, очевидно, не се вписваше в плановете на Джанис — тя не можеше да го съблазни, манипулира и дори очарова, — но всички знаехме, че щеше да свикне постепенно с него. А дотогава, беше забавно да я гледаш как се гърчи.
Спечелихме благосклонността й и с това, че я поканихме за кума на импровизираната ни сватба, макар тя да твърдеше, че вместо да вдигаме сватба трябвало да празнуваме шестстотната си годишнина. Разбира се, докато вървяхме по пътеката в църквата, тя не можа да се сдържи и ми прошепна:
— Е, той не е президент Джеферсън, но мисля, че ще свърши работа.
Нямахме представа какво бе станало с Умберто, но това не разстрои Ева Мария. Беше свикнала синът й да изчезва с години и внезапно да й се обажда. Вероятно бе изчезнал в подземието, когато подът на криптата се срина, но никой не беше забелязал. Всички били прекалено заети да издирват мен.
Четирите камъка също не бяха открити. Фалшивите музиканти от Неапол бяха претърсени внимателно, но нищо не се намери и никой от тях не проговори. Не се съмнявах, че земята си е взела обратно съкровищата. Джанис не бе толкова поетично настроена. Беше убедена, че Умберто е гепил лъскавинките, метнал се е в реката, а после е избягал през пещерата и е заживял щастливо в Буенос Айрес или на някое друго място, където гангстерите се оттеглят, когато се пенсионират.
Тайното ни пътешествие ли отведе до Витербо, където посетихме монах Лоренцо в манастира на хълма. Той ни очакваше и ни посрещна като родител, който приветства децата си, завърнали се от първото си дълго пътуване. Поведе ни през градина с билки и ни разказа подробно историята на мястото. Обясни ни, че в края на Средновековието, братство Лоренцони било създадено с парите на Салимбени.
Отвъд билковата градина имаше маслинова горичка, а зад нея — градина с цветя и кръгла мраморна беседка, обрасла с рози. В беседката се озовахме срещу бронзова статуя на монах с разтворени в приятелски жест ръце.
— Предполага се, че истинският монах Лоренцо е изглеждал по този начин — преведе Алесандро думите на домакина ни. — Тленните му останки са погребани тук долу. А по традиция братята монаси също са погребвани тук под розите.
Пристъпих напред, за да огледам статуята. Надали приличаше на оригинала, но това беше без значение. Важното бе, че мили хора са уважили саможертвата на този човек и благодарение на тях имахме възможност да му се поклоним и да му благодарим.
Свалих от врата си кръстчето и го окачих на статуята, където му беше мястото.
— Мона Мина пазила разпятието като спомен от приятелството им — прошепнах тихо. — Нямам нужда то да ми напомня какво монах Лоренцо е направил за Ромео и Жулиета.
Погледнах Алесандро нежно.
— Може никога да не е имало проклятие. Може просто всички ние да сме мислили, че заслужаваме да бъдем наказани.
Алесандро не отговори. Просто се усмихна и ме изгледа с поглед, който казваше всичко, което исках да чуя. Независимо дали сме били прокълнати и дали си бяхме изплатили греховете, той беше моята благословия, а аз неговата. Това бе достатъчно да обезоръжим всяка бомба, която съдбата или Шекспир можеха да изпратят по нас.