— Имаш ли нещо против — попитах преди усмивката му да ме накара да забравя за всичко друго, — да го разпиташ за писмото на Джианоза — сестрата на Жулиета.
Монах Лоренцо с радост ни прочете писмото на Джианоза. Призна, че когато ми го бе дал в онази съдбовна нощ в замъка на Салимбени, се чудел дали въобще ще го разбера. Но аз не само не можех да чета на италиански, но и италианският от 1340 година бе съвсем различен от съвременния. Освен това съществуваше и проблем с почерка на Джианоза.
Монах Лоренцо се настани на пейка с изглед към Витербо и зачете, а всеки път, когато се затруднеше с някое изречение, Алесандро ми прошепваше превода в ухото, а после ме целуваше. Стояхме близо до пейката и се наслаждавахме на пейзажа и, есенните цветове, но най-вече — един на друг.
Ето съдържанието на писмото:
„Скъпа моя сестро,
Не мога да ти кажа колко съм щастлива, че получих писмо от теб след толкова дълго мълчание. И не мога да ти кажа каква мъка изпитах, когато прочетох новините — мама и татко са мъртви, както и Бенино, Джакопо и малката Клара. Не знам как да изразя с думи мъката си. Бяха ми нужни много дни, за да събера сили да ти отговоря.
Ако монах Лоренцо беше тук, щеше да ми каже, че това е част от божите планове и аз не би трябвало да плача безутешно за скъпите души, които вече са в рая. Но той не е тук, а и ти не си. Съвсем сама съм в тази варварска земя.
Иска ми се да можех да пътувам и да дойда да те видя и да се утешим една друга в тези тежки за нас времена. Но аз съм затворница в дома на мъжа ми и, макар той да е почти постоянно на легло и да отслабва с всеки изминал ден, страхувам се, че ще живее вечно. От време на време, излизам навън нощем. Лягам в тревата и гледам звездите, но утре досадни гости от Рим ще напълнят къщата и ще загубя и малкото свобода, която имам. Но съм твърдо решена да не те обременявам с моите проблеми. Те дори не могат да се сравнят с твоите.
Мъчно ми бе да чуя, че чичо не ти разрешава да излизаш, а ти си изпълнена с мисли за отмъщение към онзи зъл човек Салимбени. Скъпа сестро, знам, че е почти невъзможно, но те моля да се отървеш от тези унищожителни мисли. Остави отмъщението на господ и той някой ден ще накаже злодея. Що се отнася до мен, прекарвам много часове в параклиса и благодаря, че поне ти бе спасена от престъпниците. Също като скъпия ни монах Лоренцо, виждам ръката на Богородица във всичко това, а описанието ти на онзи млад мъж Ромео ме убеди, че той е истинският рицар, когото очакваше търпеливо.
Радвам се, че аз приех този брак, а не ти. Пиши ми повече писма и ми разказвай всичко подробно. Така и аз ще преживея любовта, която не ми бе позволено да изпитам.
Моля се това писмо да те намери усмихната и здрава, освободена от демоните, които те преследват. Ако господ е милостив, ще се видим скоро, ще легнем заедно в тревата и ще се смеем на мъката, сякаш никога не е съществувала. В прекрасното бъдеще, което ни очаква, ти ще бъдеш омъжена за любимия ти Ромео, а аз най-после ще съм освободена от оковите. Моли се с мен това желание да се осъществи.“
Когато монах Лоренцо най-после спря да чете, никой от нас не проговори. Монахът просто си седеше усмихнат и ни гледаше. Очевидно посещението ни при него и фактът, че бяхме заедно, бе чудо, което не можеше да се изкаже с думи. Той само потупа носа си многозначително, сякаш искаше да каже, че винаги е знаел, че един ден ще ни намери.