Но бях прекалено объркана, за да разсъждавам логично. Какво, за бога, бе накарало леля Роза да вярва, че тук имаше нещо изключително ценно? Нещо, което си заслужаваше пътуването до най-опасното от всички места — Италия? И защо майка ми бе пазила кутията с хартии в банков сейф?
Почувствах се тъпо, особено като се сетих за типа в анцуга. Разбира се, че не ме е следял. Сигурно и той бе продукт на прекалено развинтената ми фантазия.
Напълно лишена от ентусиазъм, започнах да разлиствам ранните текстове. Два от тях, „Признанията на монах Лоренцо“ и „Писмата на Жулиета до Джианоза“, представляваха просто колекция от странни откъси като: „заклех се пред Богородица, че съм действал в съответствие с…“ и „… по целия път до Сиена в ковчег заради страха от разбойници“.
„Дневника на маестро Амброджио“ изглеждаше по-смислен, но когато се зачетох в него, почти ми се поиска да не го бях правила. Който и да беше маестрото, страдаше от говорна диария и бе отбелязал всяка тъпотия, случила се с него и приятелите му през 1340 година. Доколкото успях да разбера, нямаше нищо общо с мен или с каквото и да било друго в кутията на майка ми.
Внезапно обаче погледът ми попадна на едно име в текста на маестрото.
Жулиета Толомей.
Трескаво се вторачих в страницата. Нямаше грешка. След дълги размишления относно това колко трудно е да нарисуваш идеалната роза, многословният маестро Амброджио бе изписал няколко страници за млада жена с име като моето. Съвпадение ли беше?
Облегнах се на възглавницата и зачетох дневника от самото начало, като от време на време преглеждах откъслечните писма на Жулиета и изповедите на монах Лоренцо. Така започна пътешествието ми из Сиена през 1340 година и връзката ми с жената, носеща моето име.
II.I.
О, те бяха глупците на съдбата!
Пътуваха от три дни, играеха си на криеница с бедите и преживяваха с хляб, твърд като камък. Сега, през последния и най-горещ ден на лятото, бяха толкова близо до края на пътешествието си, че монах Лоренцо видя вече кулите на Сиена, които проблясваха мамещо в маранята. Точно тук, за съжаление, броеницата му изгуби защитната си сила.
Седнал в каруцата, където се полюляваше изморено зад шестимата придружаващи го ездачи, младият монах тъкмо бе започнал да си представя цвъртящата пържола и ароматното вино, които ги чакаха в града, когато група зловещи типове на коне, поне десет-дванайсет човека, изскочиха от близкото лозе, обградиха пътешествениците и блокираха пътя с мечовете си.
— Поздрави, непознати люде! — извика началникът им, беззъб и мърляв, но издокаран в скъпите дрехи на предишните си жертви. — Кой си позволява да минава през територията на Салимбени?
Монах Лоренцо дръпна юздите и спря каруцата, а придружителите му застанаха между нея и бандитите.
— Както виждате — отговори един от хората му, като посочи расото си, — ние сме смирени монаси от Флоренция, благородни човече.
— Ха — изсумтя бандитът, като присви очи и ги прикова в уплашеното лице на монах Лоренцо. — Какви съкровища криете в каруцата?
— Нищо ценно за вас — отговори ездачът, като побутна коня си напред, за да блокира достъпа на разбойника до каруцата. — Моля ви, позволете ни да минем. Ние сме божи хора и не представляваме заплаха за вас и благородните ви сродници.
— Този път принадлежи на Салимбени — каза бандитът и размаха меча си като сигнал за другарите му да се приближат. — Ако искате да го използвате, трябва да си платите таксата. Важно е за вашата собствена безопасност.
— Вече платихме пет такси за Салимбени.
Злодеят сви рамене.
— Защитата струва скъпо.
— Но кой би нападнал група божи хора, отправили се към Рим? — настоя монахът.
— Кой ли? Проклетите псета на Толомей! — извика разбойникът, като се изплю презрително на земята, а хората му бързо го последваха. — Тези крадливи изнасилвачи и копелета!
— Точно по тази причина — отбеляза монахът, — бихме искали да стигнем до Сиена преди да се стъмни.
— Сиена не е далеч — кимна бандитът. — Но портите й се затварят рано напоследък заради зловещите проблеми, причинени от бесните кучета на Толомей на изтънчените граждани на Сиена и най-вече на великото семейство Салимбени, от което произхожда благородният ми господар.