II.II.
Не си спомням докъде прочетох историята през нощта, но когато най-после заспах сред морето хартии, навън птичките вече бяха започнали да чуруликат. Сега вече схващах връзката между различните текстове в кутията на майка ми. Всичките предхождаха версията на Шекспир. И нещо повече, текстовете от 1340 година не бяха само художествена измислица, а свидетелски показания за събитията, предизвикали създаването на прочутата пиеса.
Макар още да не се бе появил в собствения си дневник, загадъчният маестро Амброджио очевидно бе познавал лично хората, превъплътени в героите на известната история. Дневникът му потвърждаваше, че наистина бяха живели не във Верона, а в Сиена през 1340 година. Признавам, че засега никое от описаните от него събития не изглеждаше еднакво с трагедията на Шекспир, но пък между истинските случки и пиесата на Барда бяха изминали повече от два века и половина, през които историята се бе разнасяла от уста на уста.
Изгаряща от нетърпение да споделя наученото с човек, който би го оценил — не всеки би намерил за ироничен факта, че през вековете милиони туристи се бяха трупали в грешния град, за да видят балкона и гроба на Жулиета — звъннах на мобифона на Умберто, веднага щом изскочих изпод душа.
— Принцесо! — възкликна той, когато му разказах, че успешно съм очаровала президент Макони и съм се сдобила с кутията на майка ми. — Поздравления! Е, колко си богата сега?
— Хм — изсумтях, като огледах бъркотията по леглото си. — Не мисля, че съкровището е в кутията. Ако въобще има такова.
— Разбира се, че има съкровище — запротестира Умберто. — Защо иначе майка ти би го прибрала в сейф? Огледай се по-внимателно.
Поради липсата на по-добра идея, започнах да преглеждам италианските писма, изпратени на майка ми преди повече от двайсет години. В Сиена все още трябваше да има някой, който бе познавал родителите ми и можеше да отговори на въпросите ми. Но без да знам италиански бе трудно да разбера кои писма бяха написани от приятели или членове на семейството. Единствените следи открих в едно от писмата, което започваше с думите „Скъпа Даяна“, а името на подателя бе Пия Мария Толомей.
Разгънах картата на града върху писмата и затърсих адреса на подателя. Най-после успях да го открия на миниатюрно площадче, наречено „Пиацета дел Кастеларе“ в центъра на Сиена. Намираше се в сърцето на квартала на Бухала, недалеч от палата „Толомей“, където се бях запознала с президент Макони предишния ден.
Ако имах късмет, Пия Мария Толомей, която и да беше тя, все още живееше там и нямаше нетърпение да си побъбри с дъщерята на Даяна Толомей.
„Пиацета дел Кастеларе“ приличаше на малка крепост насред града и не я намерих лесно. След като минах покрай нея няколко пъти, най-после открих, че трябваше да вляза през покрита уличка, отбиваща от „Виа Чеко Ангиолери“, която бях помислила за вход към частен двор. След като изскочих на площадчето, се озовах сред високи безмълвни сгради. Огледах спуснатите капаци на прозорците и ми се стори напълно възможно да са били затворени по някое време през Средновековието и оттогава да не са били отваряни. Внезапно се почувствах тъпо задето бях облякла една от новите си рокли. В тази среда щеше да е по-подходящо да нахлузя расо с качулка. Всъщност, ако не бяха няколкото скутера, паркирани в ъгъла, котката с лъскава черна каишка пред една от вратите и музиката, долитаща от единствения отворен прозорец, щях да предположа, че сградите отдавна са били изоставени на призраци и плъхове.
Извадих плика и се огледах за адреса. Според картата се намирах на правилното място, но когато обиколих вратите, никъде не видях името Толомей. Не успях да намеря и номера, който отговаряше на онзи в писмото. Помислих си, че за да станеш пощаджия тук, определено трябва да имаш ясновидски способности.
Не знаех какво друго да направя, затова започнах да натискам звънците по ред. Тъкмо когато се канех да натисна четвъртия, някаква жена отвори един от капаците над мен и извика нещо на италиански.
Размахах писмото.
— Пия Мария Толомей?
— Толомей?
— Да! Знаете ли къде живее? Все още ли е тук?
Жената ми посочи врата на другия край на площадчето и каза нещо, което сигурно означаваше „опитай там“.
Едва сега забелязах по-модерна врата в далечната стена. Имаше красива черно-бяла дръжка и, когато я натиснах, вратата се отвори. Поспрях за миг, тъй като не бях наясно с етикета за проникване в частни домове в Сиена. Междувременно жената от прозореца продължаваше да ме подтиква да вляза вътре — очевидно ме намираше адски тъпа — затова го направих.