— Ало? — извиках, като прекрачих прага и се вторачих в хладната тъмнина.
След като очите ми се приспособиха, видях, че се намирам в антре с много висок таван; заобиколена бях от гоблени, картини и антики, подредени в стъклени витрини. Пуснах вратата и извиках:
— Има ли някой у дома? Госпожо Толомей?
Чух само как вратата се затвори тихо зад гърба ми.
Не знаех как да действам, затова тръгнах предпазливо по коридора, разглеждайки антиките около мен. Сред тях имаше колекция от дълги вертикални платна с образи на коне и Света Богородица. Няколко изглеждаха стари и избелели, други бяха модерни и крещящи. Едва когато стигнах до края на редицата, осъзнах, че това не бе частен дом, а музей или обществена сграда.
Най-после чух нечии стъпки и мъжки глас, който извика нетърпеливо:
— Салваторе?
Обърнах се и видях домакина си, който излезе от съседната стая, облегнат на патерица. Беше стар човек, определено над седемдесетте, а намръщената гримаса го караше да изглеждаше още по-стар.
— Салва…
Той се закова на място, когато ме видя, и каза нещо, което не звучеше много приветствено.
— Здравейте — поздравих енергично, като вдигнах писмото пред гърдите си, както прави човек с кръст пред трансилвански граф. — Търся Пия Мария Толомей. Познавала е родителите ми. — Посочих към себе си. — Аз съм… аз съм Жулиета Толомей. То-ло-мей.
Мъжът пристъпи към мен и дръпна писмото от ръката ми.
— Не съм глух — каза той, като огледа плика подозрително и го завъртя няколко пъти, за да препрочете адресите на подателя и получателя. — Жена ми е изпратила това писмо — най-после рече той. — Преди много години. На Даяна Толомей. Тя беше моя… как се казва… леля. Къде го намерихте?
— Даяна беше моята майка — обясних притеснено. — Аз съм Жулиета, по-голямата от двете й близначки. Исках да дойда и да видя Сиена, мястото, където са живели родителите ми… Помните ли ме?
Старецът не отговори веднага. Вгледа се в лицето ми учудено и ме докосна с ръка по бузата, сякаш искаше да се увери, че съм истинска.
— Малката Жулиета? — Най-после опита той. — Ела тук! — Прегърна ме той топло. — Аз съм Пепо Толомей, кръстника ти.
Не знаех как да реагирам на внезапната интимност. Обикновено не се втурвах да прегръщам хората — оставях това на Джанис, която би целунала всеки по устата, ако знаеше, че я гледам. Но в стареца и искрената му радост от срещата ни имаше нещо мило.
— Съжалявам, че се натрапих… — започнах, като се прокашлях с неудобство.
— Не! Не! Не! — извика Пепо. — Толкова се радвам, че си тук! Ела, позволи ми да ти покажа музея. Това е музеят на Бухала.
Той се чудеше откъде точно да започне и подскачаше наоколо на патерицата си, търсейки нещо, с което да ме впечатли. Внезапно се закова на място, забелязал изражението ми.
— Не! Не искаш да разглеждаш музея! Искаш да поговорим! Точно така! Трябва да поговорим!
Той вдигна ръце и едва не събори една от статуите с патерицата си.
— Трябва да чуя всичко. Жена ми… трябва да отидем да видим жена ми. Тя толкова ще се зарадва. Тя си е у дома… Салваторе!
След десет минути изскочих от „Пиацета дел Кастеларе“, яхнала червено-черен скутер. Пепо Толомей ми помогна да се настаня на седлото с театралните жестове на фокусник, нагласящ асистентката си в кутия, която щеше да среже на две. Стиснах здраво тирантите му и полетяхме по „Виа Чеко Ангиолери“ с висока скорост, сякаш малкото площадче зад нас щеше да избухне всеки момент.
Пепо настоя да затвори музея веднага и да ме заведе в дома си, за да се запозная с жена му, Пия Мария. Приех поканата с радост, предполагайки, че домът му се намира зад ъгъла. Едва сега, когато профучахме по улицата покрай дворец „Толомей“, осъзнах грешката си.
— Далеч ли е? — извиках, хванала се здраво за него.
— Не! Не! Не! — отвърна Пепо, като едва не прегази майка с количка. — Не се притеснявай, ще се обадим на всички и ще направим голяма семейна сбирка!
Развълнуван от перспективата, той започна да описва всички членове на семейството, с които скоро щях да се запозная; едва го чувах заради вятъра. Беше прекалено възбуден, за да забележи, че когато минахме покрай палат „Салимбени“, профучахме право през група полицаи в бронирани жилетки, и ги принудихме да отскочат настрани.