— Тя беше твърде заета и не можа да дойде — излъгах бързо. — Но каза, че ще скоро ще ви посети.
Не ми помагаше и фактът, че само няколко човека говореха английски и всеки въпрос първо трябваше да бъде разбран, а после преведен от някой друг. Но пък всички бяха толкова дружелюбни и мили, че след известно време се отпуснах и започнах да се забавлявам. Нямаше значение, че не се разбирахме. Важното бяха искрените усмивки и жестове, които говореха повече от думите.
В един момент, Пия Мария излезе на терасата с албум в ръка и седна да ми покаже снимките от сватбата на родителите ми.
Веднага щом отвори албума, останалите жени се струпаха около нас с любопитство.
— Ето! — Пия Мария посочи голяма сватбена снимка. — Майка ти е облечена в роклята, която аз носих на сватбата си. Великолепна двойка са, нали? А това тук е братовчед ти, Франческо…
— Чакай! — опитах се да им попреча да обърнат страницата, но не успях.
Не осъзнаваха, че никога преди не бях виждала снимка на баща ми, а единствената снимка на майка ми като възрастен човек бе тази от завършването на гимназията, поставена на пианото на леля Роза.
Снимките на Пия Мария ме шокираха. Не толкова, защото майка ми очевидно бе бременна, но защото баща ми изглеждаше като стогодишен старец. Очевидно не е бил на сто, но в сравнение с майка ми — зарязала колежа красавица с трапчинки по бузите — приличаше на стареца Авраам в детската ми библия. Винаги си бях представяла как татко, зашеметяващо красив мъж, може би малко по-възрастен, но не много, пленява мама; тя се влюбва лудо в него и той я отнася във вълшебния си замък. Истината от албума обаче изглеждаше съвсем различна и, независимо колко усърдно се опитвах да открия следи от любов между тях, със съжаление заключих, че майка ми се бе омъжила за професор Толомей не заради сексапила му.
Стори ми се странно, че никоя от другите жени не намираше връзката им за необикновена. Доколкото успях да разбера, забележките им се отнасяха основно за роклята на майка ми, воала и външността на всеки гост на сватбата. Пия Мария ми превеждаше от време на време, когато решеше, че с това щеше да ми помогне да разбера семейството.
— Рак на белия дроб — казваше тя, сочейки снимката на абсолютно непознат човек. — Инфаркт.
Не споменаха почти нищо за майка ми като човек, а на нито една снимка тя не гледаше право в апарата.
След сватбените снимки имаше няколко страници, посветени на кръщенето ни, но родителите ми почти не присъстваха на тях. Виждаха се най-вече Пия Мария, прегърнала бебе — невъзможно бе да се каже дали мен или Джанис, и Пепо, гордо вдигнал другото. Очевидно бе имало две церемонии, едната в църква, а другата — навън под слънцето, до кръщелния купел на Бухала.
— Чудесен ден беше — тъжно се усмихна Пия Мария. — Ти и сестра ти станахте нашите малки бухалчета. Лошо, че… — Тя не довърши изречението, а нежно затвори албума. — Беше преди толкова дълго време. Понякога се чудя дали времето наистина лекува…
Прекъсна я внезапна суматоха в къщата и глас, който нетърпеливо викаше името й.
— Ела — надигна се тя, внезапно притеснена. — Това трябва да е Нона.
Нона Толомей живееше с една от внучките си в центъра на Сиена, но бе призована във фермата днес, за да се запознае с мен — ангажимент, който очевидно не съвпадаше с разписанието й. Стоеше в коридора и раздразнено оправяше черните си дантели, облегната на внучката си. Ако бях проклета като Джанис, веднага щях да я обявя за истинска вещица. Единственото, което й липсваше, бе гарванът на рамото й.
Пия Мария се втурна да поздрави старата дама, която неохотно позволи да я целунат по бузите и да я отведат до любимото й кресло във всекидневната. Настаняването й отне няколко минути, после донесоха специална лимонада от кухнята, върнаха я и поднесоха нова, този път с резенче лимон, закачено на ръба на чашата.
— Нона е нашата леля — прошепна ми Пепо. — И най-малката сестра на баща ти. Познаваше го много добре. Ела, ще те запозная с нея.
Той ме задърпа към старата дама и възбудено й обясни положението на италиански, очевидно очаквайки по лицето й да се изпише радост.
Но Нона отказа да се усмихне. Независимо колко усърдно Пепо я подтикваше, дори молеше, да се присъедини към останалите, тя не се остави да бъде убедена, че моето присъствие тук е радостно събитие. Пепо дори ме накара да пристъпя по-близо до нея, за да може да види лицето ми, но гледката само й осигури допълнителен повод да ме презира. Преди Пепо да успее да ме издърпа вън от обсега й, тя се наведе напред и изръмжа право в лицето ми нещо, което не разбрах.