— С бубонната чума?
— Да. Голямата. През 1348 година.
Пепо се прокашля нервно. Очевидно не му беше удобно да говори на тази тема.
— Нали разбираш, майка ти вярваше, че има старо проклятие, което все още преследва семействата Толомей и Салимбени. И тя се опитваше да намери начин да го спре. Тази идея се превърна в нейна мания. Исках да й вярвам, но… — Той подръпна яката си, сякаш внезапно се бе сгорещил. — Майка ти бе твърдо убедена, че над всички нас тегне проклятия. Смърт. Унищожение. Инциденти. Чума и в двете семейства… — Пепо въздъхна тежко, преживявайки отново миналата болка. — Вечно цитираше Шекспир. Приемаше го много сериозно. „Ромео и Жулиета“. Мислеше, че историята се е случила тук, в Сиена. Имаше теория, по която бе силно увлечена. Не знам. Не съм професор. Знам само, че онзи човек, Лучано Салимбени, който искаше да намери съкровище…
Не можах да се въздържа и го прекъснах.
— Какво съкровище?
— Кой знае? — Вдигна ръце той безпомощно. — Баща ти прекарваше цялото си време в проучване на стари легенди. Вечно говореше за изгубени съкровища. Но майка ти веднъж ми спомена нещо… как го нарече? А, да, мисля, че го нарече „Очите на Жулиета“. Не знам какво имаше предвид, но мисля, че е било много ценно. Също така вярвам, че Лучано Салимбени се е стремил точно към него.
Умирах си да науча още нещо, но Пепо вече изглеждаше ужасно изморен, почти болен. Той се залюля и се хвана за ръката ми, за да запази равновесие.
— Ако бях на твое място — продължи той, — щях много да внимавам. И да не се доверявам на никого с името Салимбени.
Той забеляза изражението ми и се намръщи.
— Мислиш, че преувеличавам? Стоим до гроба на млада жена, която загина много преди да й дойде времето. Майка ти. Но как да ти кажа кой е виновен за това и защо? — попита Пепо и ме стисна още по-здраво. — Баща ти е мъртъв. Всички те са мъртви. Знам само това. Но старото ми толомейско сърце казва, че трябва да внимаваш.
В гимназията Джанис и аз се кандидатирахме да участваме в ежегодния спектакъл, който случайно се оказа „Ромео и Жулиета“. След прослушването Джанис получи ролята на Жулиета, а аз — дръвче в градината на Капулети. Тя, разбира се, прекарваше повече време в усъвършенстване на маникюра си, отколкото в учене на репликите си и, когато репетирахме сцената с балкона, аз й подсказвах шепнешком текста. Все пак, бях удобно настанена на сцената с клони вместо ръце.
В навечерието на премиерата, тя се държа ужасно с мен. Докато седяхме в гримьорната, не спираше да се смее на кафявото ми лице и да дърпа листата от косата ми, затова когато стана време за сцената с балкона, аз вече не бях в настроение да й помагам. Всъщност, направих точно обратното. Когато Ромео попита в какво да се закълне, аз прошепнах:
— Три думи!
Джанис реагира незабавно.
— Три думи, скъпи Ромео, и лека нощ.
Репликите й шашнаха Ромео и сцената завърши с объркване на публиката.
По-късно, докато се правех на свещник в спалнята на Жулиета, накарах Джанис да се събуди до Ромео и бързо да каже:
— Бързай, вън, изчезвай!
Това не помогна за успешното представяне на сцената. Разбира се, Джанис побесня и ме подгони със заканата, че ще обръсне веждите ми. Отначало беше адски смешно, но накрая Джанис се заключи в тоалетната и плака цял час, макар да бях спряла да се кикотя.
Дълго след полунощ, когато седях във всекидневната с леля Роза, тъй като се страхувах да заспя и да се подложа на бръсначката на Джанис, Умберто влезе и ни поднесе по чаша вино. Не каза нищо, само ни връчи чашите, а леля Роза не спомена и дума за факта, че бях едва на седемнайсет години.
— Ти харесваш пиесата, нали? — попита ме тя. — Знаеш я наизуст.
— Не я харесвам чак толкова — признах, като свих рамене и отпих от виното. — Просто… просто се е запечатала в главата ми.
Леля Роза кимна и отпи бавно.
— Майка ти беше същата. Знаеше „Ромео и Жулиета“ наизуст. Беше мания… Проклятие.
Затаих дъх, тъй като не исках да прекъсна потока на спомена. Зачаках да чуя още нещо за майка ми, но не се получи. Леля Роза само се прокашля и отпи нова глътка вино. И това беше всичко. Това бе едно от малкото неща, които някога ми бе разказвала за майка ми без да я моля, и аз никога не го споделих с Джанис. Страстта ни към пиесата на Шекспир бе тайна, която споделях само с мама и никой друг, както не доверявах на никого страха си, че, тъй като тя бе загинала на двайсет и пет години, с мен щеше да се случи същото.