След като Пепо ме остави пред хотел „Чизарели“, влязох в първото интернет кафе и потърсих в „Гугъл“ информация за Лучано Салимбени. Нужни ми бяха няколко опита, за да открия комбинация, която да доведе до нещо полезно. Едва след пълен час и безброй неприятности заради италианския, стигнах до следните изводи:
Първо. Лучано Салимбени е мъртъв.
Второ. Лучано Салимбени е лош човек, вероятно дори масов убиец.
Трето. Лучано и Ева Мария Салимбени са свързани по някакъв начин.
Четвърто. Има нещо странно в катастрофата, в която бе загинала майка ми, а Лучано Салимбени бил издирван за разпит.
Изпечатах страниците, за да мога да ги препрочета по-късно в компанията на речника си. „Гугъл“ не ме информира повече от разказа на Пепо Толомей, но поне знаех, че възрастният ми братовчед не си е измислил историята. Опасният Лучано Салимбени наистина бе живял в Сиена преди около двайсет години.
Добрата новина бе, че е мъртъв. С други думи, не можеше да е облеченият в анцуг тип, който ме бе следил предишния ден, след като напуснах банката с кутията на майка ми.
Внезапно се сетих нещо и натраках в „Гугъл“ „Очите на Жулиета“. Не се изненадах, когато никой от резултатите не се оказа свързан с легендарни съкровища. Почти всичките бяха академични дискусии за ролята на очите в „Ромео и Жулиета“. Съвестно прочетох няколко стиха от пиесата, като се опитвах да открия тайно послание. Ето едните:
Е, помислих си, ако злият Лучано Салимбени наистина бе убил майка ми заради съкровище, наречено „Очите на Жулиета“, тогава думите на Ромео бяха верни. Каквито и да бяха тези загадъчни очи, очевидно бяха по-опасни от оръжия. Проста работа. Следващите стихове обаче бяха доста по-сложни от обикновена сваляческа реплика.
Размишлявах върху думите докато вървях по „Виа дел Парадизо“. Ромео очевидно се опитваше да направи комплимент на Жулиета, като казваше, че очите й са като блестящи звезди, но определено фразите му бяха странни. Според мен, не бе особено ласкателно да ухажваш момиче, представяйки си как то ще изглежда с извадени очи.
Но пък поезията ме поразсея и отклони от другите потресаващи факти, които току-що бях научила. И двамата ми родители бяха загинали всеки поотделно по ужасен начин и вероятно дори от ръцете на убиец. Тези събития обаче датираха от преди двайсет години. По-важният въпрос бе: прав ли бе Пепо Толомей като ме предупреди да внимавам? Дали и аз бях в опасност? Предполагам, че можех да се измъкна от опасността, прибирайки се във Вирджиния. Ами ако съкровището наистина съществуваше? Ами ако някъде в кутията на майка ми имаше следа към „Очите на Жулиета“. Каквито и да бяха те!
Потънала в мисли, се замотах в усамотена манастирска градина близо до площад „Сан Доменико“. Вече се здрачаваше и застанах за момент на украсената с колони тераса, наслаждавайки се на последните слънчеви лъчи, докато вечерните сенки бавно пълзяха нагоре по краката ми. Не ми се прибираше в хотела, където дневникът на маестро Амброджио очакваше да ме запознае с още една безсънна нощ през 1340 година.
Докато стоях там и размишлявах за родителите си, го видях за първи път.
Маестрото.
Вървеше в сенките на отсрещната тераса. Носеше статив и още няколко предмета, които непрестанно се изплъзваха от ръцете му и го принуждаваха да спира и да ги събира. Отначало просто се вторачих в него. Невъзможно бе да не го направя. Беше различен от всички други италианци, които бях виждала. Дълга, посивяла коса, развлечена жилетка и сандали. Напомни ми на хипи от Уудсток, мотаещо се в свят, превзет от манекени.
Той не ме видя отначало, а когато го настигнах и му подадох четката, която бе изпуснал, подскочи от ужас, както прави човек, когато върви из населена от призраци къща.
— Съжалявам — казах. — Изпуснахте това.
Той изгледа четката учудено и я пое с неудобство, сякаш въобще нямаше представа за какво служи. После се вторачи в мен изненадано и каза:
— Познавам ли ви?
Преди да успея да отговоря, на лицето му се разля широка усмивка и той възкликна: