— Любезността ти е безкрайна — каза монах Лоренцо. — Моля те, кажи ми името си, за да мога винаги да те споменавам в молитвите си.
Младежът сведе глава в почтителен поклон.
— Аз съм Орела. Хората ме наричат Ромео Марескоти.
— Марескоти е името ти на благородник?
— Имената живеят и умират. Орелът живее вечно.
— Само господ може да дари вечен живот — отвърна монах Лоренцо, чиято природна свадливост засенчи за миг благодарността му.
Рицарят се ухили.
— В такъв случай — отвърна той весело за радост на приятелите си, — орелът трябва да е любимата птица на Богородица!
Когато Ромео и братовчедите му най-после доставиха монаха и каруцата до местоназначението им в Сиена, здрачът се бе превърнал в тъмнина и над света се бе спуснала тревожна тишина. Врати и прозорци бяха затворени, за да попречат на нощните демони да проникнат в домовете. Ако, не бяха луната и някой случаен минувач с факла в ръка, монах Лоренцо щеше да обезумее от страх из сложния лабиринт от улици.
Излъга, когато Ромео го попита при кого идва на посещение, защото беше наясно с кръвната вражда между Толомей и Салимбени и знаеше, че можеше да е фатално за него, ако споменеше пред неподходящи хора за визитата си при великия господин Толомей. Ромео и братовчедите му бяха услужливи и готови да помогнат, но не се знаеше как биха реагирали и какви истории биха разказали на семействата и приятелите си, ако знаеха истината. Затова монах Лоренцо ги излъга, че отива в работилницата на маестро Амброджио Лоренцети, тъй като това бе единственият човек в Сиена, за когото успя да се сети.
Амброджио Лоренцети беше художник, истински майстор, известен с фреските и портретите си. Монах Лоренцо не го познаваше лично, но помнеше, че прочутият човек живееше в Сиена. Спомена със страх името му пред Ромео, но когато младежът не го опроверга, прие, че бе постъпил разумно.
— Добре — каза Ромео, като спря коня си по средата на тясна улица. — Тук сме. Синята врата.
Монах Лоренцо се огледа наоколо изненадан, че прочутият художник не живее в по-изискан квартал. Улиците бяха обсипани с боклуци и кльощави котки гледаха злобно посетителите.
— Благодаря ви, господа — каза той, като се смъкна от каруцата, — за любезната помощ. Небесата ще ви възнаградят за добротата ви.
— Дръпни се, отче — отвърна Ромео, слизайки от коня си, — и ни остави да внесем вътре ковчега ти.
— Не! Не го докосвайте! — извика монахът, като се опита да застане между Ромео и ковчега. — Моля ви! Вече ми помогнахте достатъчно.
— Глупости — възрази Ромео, като го побутна леко. — Как смяташ да го вкараш в къщата без нашата помощ?
— Не… Господ ще намери начин! Маестрото ще ми помогне…
— Художниците имат мозъци, а не мускули. Хайде…
Този път Ромео избута монаха настрани, но го направи нежно и внимателно, тъй като знаеше, че си има работа с лишен от сила човек.
Единственият, който не бе наясно със собствената си слабост, бе монах Лоренцо.
— Не! — възкликна той, опитвайки се да наложи волята си на главен защитник на ковчега. — Моля ви… заповядвам ви!
— Заповядваш ми? — развеселено попита Ромео. — Подобни думи възбуждат любопитството ми. Току-що спасих живота ти, отче. Защо сега се противиш на любезността ми?
От другата страна на синята врата, в ателието на маестро Амброджио, художникът бе зает с обичайната си работа — смесването и изпробването на бои. Нощта принадлежеше на дръзките, откачените и артистичните, а често с трите определения се означаваше едно и също нещо. Беше благословено за работа време, тъй като всичките му клиенти си бяха у дома — ядяха и спяха, както постъпваха простосмъртните — и нямаше да дойдат да чукат на вратата му преди разсъмване.
Погълнат от работата си, маестро Амброджио обърна внимание на шума от улицата, чак когато Данте заръмжа. Без да остави палитрата си, художникът се доближи до вратата и се опита да схване за какво бе разправията пред собствения му дом. Внезапно в ума му се появи смъртта на Юлий Цезар, намушкан в тълпата римски сенатори и загинал зрелищно. Видя аленочервена кръв върху мрамор, елегантно рамкиран от колони. Можеше само да се надява някой благороден жител на Сиена да умре по същия грандиозен начин, позволявайки на маестрото да възпроизведе сцената върху местна стена.
В този момент някой почука на вратата и Данте залая.
— Шт! — извика Амброджио на кучето. — Съветвам те да се скриеш, в случай че рогатият се опитва да влезе. Познавам го много по-добре от теб.