— Но как един мъж да узнае кога да даде реброто си? Много от приятелите ми са останали без нито едно ребро, но се кълна, че не са били в рая дори веднъж.
Искрената загриженост на лицето на младия човек накара маестро Амброджио да кимне.
— Ти го каза — отвърна той. — Мъжът знае. Но момчето — не.
Ромео се изсмя.
— Възхищавам ти се! — извика той, като сложи ръка на рамото на художника. — Имаш смелост!
— Какво толкова хубаво има в смелостта? — попита маестрото, по-дързък сега, когато ролята му на съветник бе одобрена. — Подозирам, че тази добродетел е убила повече добри хора, отколкото всички пороци заедно.
Ромео отново се засмя на глас, сякаш не е срещал често подобна опозиция. Внезапно художникът откри, че харесва младежа.
— Често чувам хората да казват — продължи Ромео, — че биха направили всичко за една жена. Но при първото й желание започват да хленчат и побягват като уплашени кучета.
— А ти? И ти ли се измъкваш?
Ромео се усмихна широко, разкривайки редица бели здрави зъби, впечатляващо за човек, за когото се носеха слухове, че навсякъде предизвиква побои.
— Не — отговори той. — Имам нюх към жени, които не искат нищо повече от това, което съм готов да дам. Но ако подобна жена съществуваше… — Той кимна към портрета. — С радост бих се лишил от всичките си ребра. Дори повече — бих влязъл през парадната врата, за да поискам ръката й преди да я докосна. И не само това. Бих я направил единствената си съпруга и никога вече не бих погледнал друга жена. Кълна се! Сигурен съм, че тя би си струвала.
Доволен от чутото и с надеждата, че изкуството му бе повлияло на този младеж да се откаже от развратното си поведение, маестрото кимна щастливо.
— Наистина си струва.
Ромео се обърна към него с присвити очи.
— Говориш за нея, сякаш е още жива?
Маестро Амброджио замълча за момент, като се вгледа проницателно в лицето на събеседника си, за да открие колко искрени бяха силните му думи.
— Жулиета — каза той накрая. — Това е името й. Вярвам, че ти, приятелю, с нежното си докосване, я събуди от смъртния й сън тази вечер. След като ти отиде в таверната, видях как прекрасната й фигура се надигна от ковчега и…
Ромео скочи на крака, сякаш капакът на ковчега под него бе пламнал.
— Това са призрачни думи! Не знам дали тръпките по ръката ми са от страх или от радост!
— Страхуваш ли се от човешките интриги?
— От човешките — не. От божиите — силно.
— Тогава ще се успокоиш от това, което ще ти кажа сега. Не господ я е сложил да лежи в ковчега, а монахът, уплашен за безопасността й.
Ченето на Ромео увисна.
— Искаш да кажеш, че въобще не е била мъртва?
Маестро Амброджио се засмя на изражението на младежа.
— Винаги си е била жива като теб.
Ромео се плесна по главата.
— Шегуваш се с мен! Не мога да повярвам.
— Вярвай, в каквото си искаш — отвърна художникът, като се надигна. — Или отвори ковчега.
След кратко притеснение, по време на което се разхождаше нервно напред-назад, Ромео най-после се стегна и вдигна капака. Ковчегът наистина бе празен.
Вместо да се зарадва обаче, младежът се вторачи подозрително в маестрото.
— Къде е тя?
— Не мога да ти отговоря на този въпрос. Ще наруша обета си.
— Но е жива?
Художникът сви рамене.
— Беше жива, когато я видях за последен път, на прага на дома на чичо й. Махна ми на сбогуване.
— А кой е чичо й?
— Както вече ти казах: не мога да ти отговоря.
Ромео пристъпи към него с разтреперани ръце.
— Да не искаш да кажеш, че трябва да правя серенади под всеки балкон в Сиена, докато правилната жена се появи?
Данте скочи в мига, когато му се стори, че младият мъж заплашва господаря му, но вместо да заръмжи предупредително, отметна глава назад и изви пронизително.
— Тя няма да се отзове на серенадите — отговори маестро Амброджио, като се наведе да потупа кучето. — Не е в настроение за това и вероятно никога няма да бъде.
— Защо тогава — попита Ромео, като се хвана за главата, — ми разказваш всичко това?
— Защото — отговори маестрото, развеселен от отчаянието на младежа, — очите на художника го заболяват, когато види как прекрасна гълъбица си губи времето с гарги.