За съжаление, не бяхме еднояйчни близнаци. Джанис беше мургава и пищна, а аз — бледа и резервирана. Разбира се, бяхме създадени на същия конвейер, със същите пропорции, но очевидно тя бе изпробвана и одобрена от няколко компетентни техници с щедри задници и широки усмивки, а аз се бях промъкнала през пролуките без да ми обърнат никакво внимание. Струваше ми се, че някой бе забравил да натисне моя бутон. Чудех се какъв ли точно бе той и дали можех да го намеря и да го натисна сама, за да освободя латентната си красота. Сега, на двайсет и пет години, вече не вярвах, че тя ме очаква някъде скрита. Дори се съмнявах, че бутонът въобще съществува.
Погребахме леля Роза в проливен дъжд, а и не бих казала, че исках нещо по-различно. За първи път, околната среда отговаряше на настроението ми. Гробището изглеждаше мрачно и тъжно, точно както се чувствах. Единственият човек, който не приличаше на удавен плъх в края на церемонията, бе Джанис, издокарана с ботуши с десетсантиметрови токове и черна шапка с размера на сателитна чиния. В пълна противоположност на нея, аз носех онова, което тя наричаше презрително „тоалета на Атила“. Ако ботушите и деколтето на Джанис казваха „Ела при мен, сладурче“, моите груби обувки и закопчаната догоре рокля изпращаха съобщението „Разкарай се!“.
Около гроба стояха само няколко човека — очевидно леля Роза бе искала това. Единствено господин Трибиани, семейният ни адвокат, остана да поговори с нас. Джанис и аз не се бяхме запознавали с него преди, но леля ни бе говорила за него често и с толкова любов, че горкият човечец можеше само да ни разочарова.
— Чух, че си пацифистка — обърна се той към мен, докато излизахме заедно от гробището.
— Джулс обича битките — намеси се Джанис, застанала помежду ни, без да обръща внимание на факта, че от периферията на шапката й върху нас се стичаше вода. — И страшно си пада да замеря хората с разни неща. Чу ли какво направи на малката русалка…
— Достатъчно — прекъснах я, като се опитах да намеря сухо ъгълче в носната си кърпа, за да си издухам носа за последен път.
— О, не бъди толкова скромна! Беше на първа страница!
— Чух, че твоят бизнес върви добре — обърна се господин Трибиани към Джанис, като се опита да се усмихне. — Сигурно е сериозно предизвикателство да правиш всички щастливи?
— Щастливи? Пфу! — изсъска Джанис и ловко прескочи локвата. — Щастието е най-сериозната заплаха за бизнеса ми. Всичко е в мечтите. В неудовлетвореността. Във фантазиите, които никога не се осъществяват. В мъжете, които не съществуват. В жените, които не можеш да притежаваш. Там са парите. Среща, след среща, след среща. Не се тревожи, има си чаровен принц за всекиго, да, дори за теб, грозна краво, просто бъди търпелива и продължавай да плащаш.
Джанис не спря да дрънка, но аз спрях да я слушам. Страхотната ирония бе в това, че сестра ми беше в „младоженския“ бизнес, а тя самата бе най-неромантичната личност на света. Флиртуваше упорито, но гледаше на мъжете като на електрически инструменти, които включваш, когато имаш нужда от тях, и изключваш, веднага щом си свършат работата.
Странно, но още когато бяхме малки, Джанис вечно подреждаше всичко по двойки. Две мечета, две възглавници, две четки за коса. Дори в дните, когато се карахме ожесточено, слагаше двете ни кукли една до друга нощем, понякога дори прегърнати. Може би не е чудно, че си избра кариера в сватосването, но винаги ми беше странно да я слушам как говори за работата си. Да, беше си истински Ной относно събирането по двойки, но за разлика от стареца, отдавна бе забравила защо го правеше.
Трудно е да се каже кога се промениха нещата. В даден момент в гимназията тя се натовари с мисията да разбива всяка моя любовна мечта. Сменяше гаджетата си като бельо и изпитваше перверзно удоволствие да ме отвращава като описваше всеки и всичко с обидни епитети, които ме караха да се чудя защо въобще жените се занимаваха с мъже.
— Е — каза ми тя, докато навиваше косата ми на розови ролки преди абитуриентския бал, — това е последният ти шанс.
Погледнах я в огледалото, озадачена от ултиматума й, но не можах да отговоря, тъй като маската от зелена кал бе сковала лицето ми.
— Нали разбираш — продължи тя, като се намръщи нетърпеливо, — последният ти шанс да се освободиш от девствеността. Абитуриентският бал е точно за това. Защо мислиш, че момчетата се докарват? Защото обичат да танцуват? Моля те! — изсумтя тя, като погледна в огледалото, за да провери как напредва с прическата ми. — Ако не го направиш на бала, значи си заклета девственица, а никой не харесва такива.