На следващата сутрин се оплаках от болки в стомаха, които се усилиха с приближаването на часа на бала. Накрая, леля Роза се обади на съседите и им съобщи, че синът им трябва да си намери друга мадама за вечерта. Междувременно, някакъв спортист на име Трой взе Джанис и двамата изчезнаха със свистене на гумите.
След като слуша стоновете ми цял следобед, леля Роза започна да настоява да отидем в спешното отделение, уплашена, че може да ми се е спукал апендиксът. Умберто я успокои, уверявайки я, че щом нямам температура, значи не е нещо сериозно. По-късно вечерта, той застана до леглото ми и ме загледа как надничах изпод одеялото. Разбрах, че знаеше какво точно става и, по някаква странна причина, бе доволен от измамата ми. И двамата знаехме, че съседът не беше лошо момче, но просто не отговаряше на идеята ми за мъжа, когото си представях като мой любовник. А ако не можех да получа това, което исках, предпочитах да пропусна бала.
— Дик — каза сега Джанис, като се усмихна нежно на господин Трибиани, — защо не минем направо на въпроса. Колко?
Дори не се опитах да се намеся. Все пак, веднага щом си получеше парите, Джанис щеше да потегли към ловните си полета и никога вече нямаше да ми се наложи да я видя.
— Ами — отвърна господин Трибиани, като спря до Умберто и колата, — за съжаление, състоянието е почти изцяло вързано в имението.
— Слушай — каза Джанис, — всички знаем, че е петдесет на петдесет до последния цент, така че да прекратим дивотиите. Тя да не би да е искала да начертаем бяла линия по средата на къщата? Добре, можем да го направим. Или… — Сви рамене, сякаш й бе все едно. — … ще продадем бараката и ще си разделим мангизите. Колко?
— Истината е, че накрая… — погледна ме господин Трибиани със съжаление, — госпожа Джейкъбс си промени решението и остави всичко на госпожица Джанис.
— Какво? — възкликнах учудено, като огледах и тримата по ред, но не намерих подкрепа.
— Мили боже! — ухили се Джанис. — Дъртата дама все пак е имала чувство за хумор.
— Разбира се — продължи господин Трибиани, — има щедра сума за господин… за Умберто, както и няколко книги и картини за госпожица Джули.
— Хей — засмя се Джанис, — чувствам се облагодетелствана.
— Чакай малко — отстъпих назад, като се опитах да осмисля новината. — Това не звучи логично.
Откак се помнех, леля Роза се беше мъчила да се отнася с нас по един и същи начин. Дори една сутрин я бях хванала да брои орехите в попарите ни, за да се увери, че някоя от нас няма да получи повече от другата. А когато пораснахме, говореше за къщата като за нещо, което щяхме да притежаваме заедно. „Момичета, трябва да се научите да се разбирате“ — казваше тя. — „Няма да живея вечно. А когато си отида, ще трябва да споделяте къщата и градината.“
— Разбирам разочарованието ти… — започна господин Трибиани.
— Разочарование? — прекъснах го вбесена.
Ужасно ми се искаше да го грабна за врата и да го разтърся, но вместо това напъхах ръце в джобовете си.
— Не си мисли, че вярвам на това. Искам да видя завещанието.
Погледнах го право в очите и забелязах потръпването му.
— Усещам, че става нещо зад гърба ми… — продължих.
— Винаги си побеснявала, когато губиш — отбеляза Джанис, като ми се ухили злобно. — Това е единственото, което ти става.
— Ето — обади се господин Трибиани, като отвори куфарчето си с треперещи ръце и ми подаде документа. — Това е копието ти от завещанието. Страхувам се, че няма начин да бъде оспорено.
Умберто ме откри в градината, седнала в пещерата, която ни бе построил навремето, когато леля Роза беше болна от пневмония. Настани се до мен на влажния под и не заговори за детинското ми поведение, а просто ми подаде изгладена носна кърпичка и ме загледа как си духам носа.
— Не е заради парите — казах мрачно. — Видя ли гадната й усмивка? Чу ли я какво каза? Не й пука за леля Роза. Никога не я е обичала. Не е справедливо!
— Кой ти каза, че животът е справедлив? — повдигна вежди Умберто. — Със сигурност не съм бил аз.
— Знам. Просто не разбирам… Но пък аз съм си виновна. Винаги смятах, че тя наистина иска да се отнася с нас по един и същи начин. Взех на заем пари! Да, да, знам, че не трябваше да го правя.
— Свърши ли? — попита той.