— Вярно — кимна Умберто, като отвори паспорта и огледа снимката ми. — Казаха на Джули Джейкъбс, че не може да се върне в Италия. Но не и на Жулиета Толомей.
Шашнах се. Седях до Умберто, който все още ми се караше, когато мачках салфетките и не сресвах косата си два пъти дневно. А сега същият този човек ме подтикваше да наруша закона.
— Да не предлагаш…?
— Защо мислиш, че извадих паспорта? Не разбивай сърцето ми, принцесо.
Забелязах искреността в очите му и отново избухнах в плач.
— Ами ти? — измърморих нервно. — Защо не дойдеш с мен? Можем да намерим заедно съкровището. А ако не го намерим, майната му! Ще станем пирати. Ще обикаляме моретата и…
Умберто се протегна и нежно ме погали по бузата, сякаш знаеше, че ако замина, никога вече няма да се върна. А ако някога отново се срещнехме, нямаше да седим заедно на пода в пещерата.
— Има някои неща, които една принцеса трябва да свърши сама. Нали ти казвах, че един ден ще намериш кралството си?
— Това беше просто приказка. В истинския живот не става така.
— Всичко, което разказваме, са приказки. Но нищо не е само приказка.
Прегърнах го. Не бях готова да го оставя.
— Ами ти? Няма да останеш тук, нали?
— Време е за стария Бърти да се пенсионира. Мисля, че Джанис е права. Трябва да открадна среброто и да потегля към Вегас. С моя късмет парите ще ми стигнат за около седмица. Така че, обади ми се, когато намериш съкровището си.
Облегнах глава на рамото му.
— Ти ще си първият, който ще узнае.
I.II.
Откак се помнех, леля Роза бе правила всичко възможно, за да попречи на двете ни с Джанис да отидем в Италия. Твърдеше, че там не било за добри момичета. По-късно, осъзнавайки, че стратегията й трябва да се промени, започваше да клати глава, когато някой споменеше темата, и да се хваща за сърцето, сякаш само мисълта за Италия можеше да я докара до инфаркт. „Повярвайте ми, Италия е едно голямо разочарование и нищо повече!“ — викаше тя с пронизителен глас. А ако ние упорствахме, отвръщаше с категорични изявления от типа: „Италианските мъже са свини!“.
Винаги негодувах срещу необяснимото й предубеждение към страната, където бях родена, но след пацифисткото ми преживяване в Рим бях склонна да се съглася с нея. Италия беше разочарование, а италианците, поне униформените, бяха свини.
По същия начин, винаги когато питахме за родителите си, леля Роза ни отрязваше, рецитирайки познатата ни стара история. „Колко пъти трябва да ви казвам — стенеше тя, раздразнена, че сме я прекъснали, докато подреждаше украшенията по камината или четеше вестник, навлякла памучни ръкавици, за да се пази от мастилото. — Родителите ви, бог да ги прости, загинаха при катастрофа в Тоскана, когато бяхте на три годинки. Загубиха всичко, което притежаваха.“ За наш късмет, или поне историята продължаваше така, леля Роза и горкият чичо Джим, бог да го прости, успели да ни осиновят веднага след трагедията. А другата част от късмета ни бил, че те самите никога не били успели да си родят собствени деца. Трябваше да сме благодарни, че не сме се озовали в италиански приют за сираци, пълен с бълхи, където да ядем ежедневно спагети. А вижте ни сега! Живеехме в имение във Вирджиния, глезеха ни безкрайно и можехме да се отблагодарим на леля Роза, като спрем да я тормозим с въпроси, на които не знаеше отговора. А и дали някой можеше да й приготви още един „Космополитън“, тъй като новините в днешния вестник бяха ужасни?
Докато седях в самолета към Европа, вторачена в нощта, се опитах да определя усещането, което пълзеше по гръбнака ми. Дали беше лошо предчувствие? Не, по-скоро приличаше на жажда. Предчувствието твърдеше, че ще се случи нещо лошо. Моят проблем бе, че не знаех дали въобще ще се случи нещо. Напълно възможно бе да се сбъднат предсказанията на леля Роза и пътешествието да се окаже разочароващо. Но знаех, че мога да обвинявам само един човек за положението, в което бях попаднала, и този човек бях самата аз.