Маргарита Рангелова
Жулиета Шишманова
На 5 януари 1936 г, в къщата на Марко Шишманов се ражда четвърта дъщеря. Знаят всички тук, че след смъртта на тригодишното момче Марко иска да види нов син, но на бял свят се появяват все дъщери. И тези, които му са приятели, не смеят да му съчувствуват, не смеят да изкажат съжаление. Нали ще им отговори; „Че кога съм казвал, че искам син? На мене и с дъщерите си ми е добре.“ Като знаеш какво ще ти отговори един такъв човек, защо да му човъркаш раната. По-добре е да му кажеш — да пием, Марко, за щерката. Да е жива и здрава. Да расте хубава. Да пием! Най-сладко е червеното вино в такива зимни вечери, когато вятърът върти на всички посоки снега, а отвътре бумтят сухите дърва в печката. Марковите приятели, хора моряци, работници, знаят как да замълчат, когато на човек му е чоглаво. Само че Марко наистина си се весели. И наистина си му е хубаво с дъщерите.
— Стояно, да заколим телето, а?
— Каквото кажеш, Марко…
Разбира се, всички знаят, че в тази къща теле не е имало, няма и едва ли ще има, знаят, че ще бъдат опечени две-три кокошки, но защо тези моряци, дето винаги все китове ловят и никога цаца, да не чуят сега, че ще се коли теле. В същност това с телето си е негова стара шега, пийне ли си, дойде ли с весели гости, ще викне: „Стояно, я да заколим телето, да посрещнем хората, както трябва“. Много по-късно жена му ще си спомня за това и ще се вайка:
— Та как нямахме едно теле, веднъж да си направи празника този човек, както го разбира!
Марко прави хляб за несебърци. Хляб-душица. Най-вкусния. Питайте дъщерите му, където и да са ходили по света, такъв хляб не са опитвали. Фурната е отпред, откъм улицата. Зад нея са стаите на тази къща, майсторена, пристроявана с годините. Стара къща, а такъв уют, такава топлина в нея. Стопанката й умее и с овехтелите, прости мебели да направи приятен дом. На двора — голямо дърво, маса, пейка. Ето тук ще се събира семейството години, години наред, докато Несебър не стане толкова хубав, толкова модерен, че да не може вече да търпи старите къщи. Разбира се, Марковите щерки знаят, че тази къща си е хубава само за тях — тук е минала младостта на майка им и баща им, тук са расли, тук са, се появили и следващите. Има много спомени, много живот, но трябва да приемат исканията на новия град. Най-мъчно им е за гради-ната. Отиде си мамината градина. Най-хубавата градина, която човек може да си представи. Вътре и чушки, и домати, и хризантеми, и божури, и алое… Да ти се насити душата на красота.
В градината стои стара жена и не може да се начуди — защо някога толкова много работа е вършела — отиде на нивицата, прекопае, преобърне я, върне се, та поопере, умие децата, вечеря приготви и тази градина така, между другото, като на шега ще я стъкми, а сега само я полее и така се умори. Понякога човек така се улисва, че не може да се сети, че разликата между тридесетгодишната и седемдесетгодишната жена носи и такива поражения — полееш една градина и никаква те няма. Затова баба Стояна гледа повече да приседне на пейката под дървото и да реди сладки приказки за един отминал живот. Обича да разказва за силните мъже, за хубавите жени от своя род.
Бежанско семейство. С колко трудности е трябвало да се пребори, та да оцелее. И не само да оцелее, ами и челяд да отгледа. Все лична челяд. Баща й спрял при един човек с повече земя отначало като ратай, но онзи скоро видял, че не е за ратай, а за стопанин. Дал му пари назаем за малко земя, за своя къща. Така спечелил роднина, брат. И досега двете фамилии в Катуница за род се имат. Най-ярката, най-силната жена в рода била баба Желяна.
— Толкова дълго мислех, че съм сбъркала, като дадох на Жулиета името на баба й Желяна. То аз исках Желяна да се казва, но не знам как и защо са я записали Жулиета. Баба й беше висока, стройна, силна жена. Думата й на две не ставаше. Каквото каже, това ще е. А мойто, мъничкото, все за полата ми се лепнало. Едно такова кротичко, слабичко. Кога порасна, кога се опери, кога стана такава, че и баба си Желяна надмина… Тука докато беше, все едно тихо такова. Нищо няма да поиска. Не можеш да го разбереш не му ли се яде нещо друго, не това, което съм сложила на масата, не вижда ли, че няма хубавки дрешки, или не иска да ни притеснява. Така и не можах да разбера. Да я питам — сърце не ми даваше. Като не мога да му купя, какво да го питам. Сега някак не иде. Много време мина оттогава. Гледахме да има за Мичето, бързо израсна, голямо момиче е — да се не срамува. То в нашия квартал хора все от нашата черга, та и с нея много не сме се притеснили. Весето ще се позавърти, ще изкрънка някоя рокличка и тя. Ще види Надето, ще каже — а на мене? А това, малкото, нищо, не иска. После отиде да учи в Поморие, после в Бургас. То като не расте детето ти до тебе не можеш да разбереш кога какво е станало. Веса отиде да учи в София. Беше си зевзек, все някакви маймунджулуци правеше, та го видяла една курортистка, артистка, и казала да ходи да учи и тя за артистка. След нея отиде и Жулиета. Тя пък певица щяла да става, пък после казаха, че станала гимнастичка…