— Някакви възражения?
— Да, но…
— Запазете си ги!
Трябва ли да казвам каква вълна от негодувание се надигна и колко не искаше да знае за нея Жулиета? Сега повече от всякога се предричаше крахът. И това не искаше да знае. Беше преминала един много тежък период на подготовка, в който се говореше повече за чудатостите на Жулиета…
Говореше се много за пясъчните дюни на Несебър и Созопол. Жулиета карала момичетата да тичат с потънали до глезените в пясъка крака. Карала ги дори да хвърлят обръча там, на самия пясък. Представяте ли си? Карала ги да се изкачват по дюните пак в пясък до глезените.
В снежна виелица, когато даже спортистите на ГДР са в топлите стаи на Белмекен, жулиетините момичета бягат срещу вятъра. Никоя не смее да предложи да сменят поне посоката. Мария по едно време казва, че не може, и бременната Жулиета я взема на буксир. Започват да излизат лекоатлетите на ГДР. Щом тази бременна жена мъкне момичето, сигурно може да се тренира и в такъв ден. Излизат и веднага се прибират. Мария вече бяга сама и пред другите. След малко, когато влизат в салона, всички ги чакат да припаднат от умора и студ, а момичетата се смеят. Весели, доволни. Жулиета настоява, че всичко могат. Оказва се, че е вярно.
Приключила е тежка тренировка. Всички мислят, че повече не могат да мръднат. Да се изкъпят, да се облекат и бързо в къщи, в леглото. Едва дишат, когато чуват треньорката да казва: „Сега, още една тренировка“. Не може да се каже, че е кой знае каква шега, но Жулиета явно не се шегува. Обяснява им, че това го правили японските гимнастици. Щом японците могат, сигурно н ние ще можем. Момичетата тръгват с една мисъл — ако ще се припада, сега ще е. Но никоя не припада. Напротив, след известно време чувствуват нов приток на сили. Някои съчетания са дори по-добре изпълнени. Това е наистина много интересно.
— Жулиета, какво означава това — чувствувам, че имам сили за още една тренировка, откъде идва тази сила…
— От това, че сте много добре тренирани. Просто се увеличава поносимостта на организма. Искам само да знаете, че ако някоя почувствува умора на самото състезание, може да я преодолее. Вие вече всичко можете да преодолеете.
От време на време Жулиета пуска „японската тренировка“. Вече никой не протестира, дори на ум. Интересно им е да видят дали наистина могат винаги да издържат или онова е било случайно. Не, не е било случайно. Винаги издържат и във всяка такава вечер са много оживени. Ето, наистина, всичко могат.
Лежи Жулиета в хотелската стая на кюстендилския хотел „Пауталия“, чете „Клавдий“, а на нишата се е провесила Румяна Стефанова. Скача, прави ми път да мина и отново увисва.
— Какво прави това момиче?
— Разтяга се, иска да стане по-висока.
— Кой й е казал, че така ще стане по-висока? Никога не съм чувала такова нещо. Ти вярваш ли, че това е възможно?
— Не, разбира се.
— Защо не й кажеш да слезе?
— Обичам упоритите хора.
Румяна слуша този разговор и все едно, че нищо не е чула. Виси. До посиняване. Докато ръцете откажат да поддържат тялото. Казвам й:
— Руме, най-много да си разтегнеш ръцете. Излишно се мъчиш.
Румяна мълчи. След малко тръгва към залата. Там се мъчи да „вкарва баскети“, убедена, че това също помага за растежа. Опитвам се да й кажа, че баскетболистките са високи, не защото играят баскетбол, а някои играят баскетбол специално, защото са високи. Ето, една от най-добрите ни баскетболистки, Тинето Гьошева, колко години игра, а от това не порасна. Руми мълчи, продължава да „дъни“ коша. Точно, точно, все поточно. Ако я беше видял някой баскетболен треньор в тези късни кюстендилски часове, сигурно щеше да направи от нея голяма баскетболистка.
— Много ме е яд, когато започнат да ме убеждават да се откажа от Румяна — казваше Жулиета. — Докато иска да идва в залата, ще идва. И за нея може би ще полагам повече грижи, защото го заслужава. Та тя трябва да остане, дори само за да дава пример на другите по упоритост, по дисциплина, по жажда за игра. Още като съвсем мъничка, където и да отидехме, Румяна пращаше картичка на майка си и на първата си треньорка Мария Чипрянова. Този навик й остана докрая.
Много неща правеше Жулиета за Румяна. Преди всичко се стараеше да намери композиции, които ще скрият, че Руми е ниска, да престанат тези атаки за ръста. Специализираше Руми в скоковете, даваше резки преходи между въздушна и партерна игра, насищаше съчетанията й с движение, с бързина. Човек никога не можеше да се замисли ниска ли е, висока ли е тази гимнастичка. Долавяше се смътно, че е чернокоса. Когато играеше, това беше едно непрекъснато движение.
Гледаше я Жулиета и не можеше да разбере защо настояват да се откаже от нан-сигурния си боец. От тази, която ще изнесе битката с най-малко облаги за себе си. Ще даде висока база на другите и ще се оттегли, без дума да каже.