— Може би искат да вземеш някое по-талантливо…
— Видях ги вече много талантливите. Ти поне знаеш и твоята Грета…
„Моята“ Грета беше Грета Ганчева, едно момиче от Велико Търново. Видях го само на тренировка. Не бях виждала и досега не съм виждала момиче с такъв висок, лек, въздушен отскок. Казаха ми, че била отлична лекоатлетка, плувкиня и сега отскоро дошла в гимнастическата зала. Върнах се и започнах — Грета, та Грета.
— Ти не знаеш какво дете е това, ти нямаш представа, не си виждала…
— Не искам да си имам неприятности с никоя от колежките, не искам да огорчавам Ангелина.
— Какво огорчаване! Говорих с Ангелина. Тя дори се зарадва, че Грета ще може да тренира при тебе. Ангелина винаги много си е обичала децата и знае какво означава това… — А, и с Ангелина си говорила даже…
Така Жулиета тръгна към Велико Търново да види Грета, а се върна с две момичета. Примолили се родителите на Ася Кършева, взела и нея. После често мърмореше: „Нямам си други грижи, ами сега още две дъщери ми трябваха“. Ходеше по родителски срещи, грижеше се за тези деца така, както беше обещала на родителите им, но не това й тежеше. Ася се оказа упорита като Руми, работеше, търсеше да пробие, да си проправи път между големите. А Грета направо пилееше таланта си. Ако успееше Жулиета да я стегне за известен период в тренировките, на състезанието Грета се отпускаше и всичко пропадаше. Веднъж пред едно републиканско първенство, когато Грета едно направи, две не направи, Жулиета изпратила всички и й казала да остане. Заключила тогава залата и рекла: „Сега ние с тебе ще си останем тази нощ тук и ще си тренираме, а утре — направо на състезанието“. Момичето нищо не успяло да каже. Тренирало, почивали, подремнали дори, но все в залата. На другия ден всички говореха каква чудна тази Грета, какъв талант. Как изведнъж изскочи. Стана първа сред девойките. Фоторепортерите се струпаха да я снимат. И досега се появяват понякога от тези снимки със скока на Грета. И при цялата тази шумотевица, тъкмо отивах да й кажа на Жулиета моето победоносно „Видя ли“, когато тя ме посрещна посивяла с нейното:
— Видя ли я твоята Грета? Това е единственият й, последният и хубав ден в тази зала. През тази нощ разбрах, че това момиче няма воля нищо да си наложи. А да спя с нея в залата нямам намерение. Вярно е, никоя друга няма такъв отскок, никоя няма толкова талант, може би никога няма да срещна вече такова нещо, но това дете няма таланта да се труди, а аз нямам нерви да му го създавам… Освен „моята“ Грета, Жулиета имаше и „своята“ Мая, и други такива таланти, за които хвърляше много труд, градеше много надежди около тях. Оказа се, че за никого не можеш да направиш нещо изключително, ако той не го иска достатъчно. Жулиета се сърдете на тези момичета, че пропиляват таланта, който природата щедро им бе дала, но природата трябваше да им даде и друго — поносимост на този суров жулиетин режим. Трябва да имаш и амбиция, и издръжливост, и голяма вяра, че това, което каже треньорът, е закон. Че няма друг закон. Ничие друго мнение няма значение. Получава Нешка Робева десетка. Четири съдийки вдигат своето десет. Публиката вдига в залата своето хиляда, а Нешка отива до треньорката си — „Добре ли беше?“ „Добре! Излез, че тези ще съборят залата“. Вдигната е десетка, а момичето не е видяло, иска да види радостта в очите на треньорката и едва тогава се усмихва щастливо…
Наближаваше световното първенство във Варна, а Жулиета продължаваше своите експерименти. Момичетата тренираха и в ниски зали, и без достатъчно осветление, и на съвсем тесни сцени даваха продукции пред публика.
— Тебе наистина трудно може да те разбере човек. Да имаш предимството на домакинството и да не го използуваш. Защо да не играете в Двореца на спорта във Варна, където ще бъде и световното първенство, да свикнат момичетата с обстановката, с ориентирите, с въздуха дори в тази зала?
— Има време. Отделила съм достатъчно и за Двореца, а сега нека да опитат всичко. Искам да знаят, че могат всичко. Щом могат в тясна, още по-добре ще играят в широка зала, щом хващат уредите при по-слаба светлина, по-лесно ще им е нормална…
И да свършим с чудатостите на Жулиета — с нещо, което стана по-късно. При едно състезание треньорката заключи в една стая и съдийките. След три запитвания — „Коя от двете беше по-добрата?“, след три пъти отговор, че по-добрата е била тази, която са класирали на второ място, Жулиета казва — „Променете оценките“. Става въпрос за две български състезателки. Съдинките, разбира се, отказват, — как така, ще се подрони авторитетът им. „Та за какъв авторитет ще ми говорите, щом сами признавате, че сте дали по-малко на по-добрата?“ Но и тя трябва да разбере, не е удобно… „Много е удобно — казва Жулиета. — Докато не промените оценките, няма да излезете от тази зала. Имайте пред вид, че състезанието вас, а не мене чака. Аз съм си свършила работата и моето отсъствие сега няма да се забележи, но залата забелязва, че вас ви няма.“ Повишиха оценката, съобщиха, че е станала грешка и след кратка съдийска конференция, след като разгледали…