Във Варна два отбора тренираха при закрити врати корейският и нашият. Не зная какво са искали да скрият корейките, може би Зо Сун Док, една силна гимнастнчка, която не тогава, а след две години успя да вземе златен медал на въже. Жулиета този път имаше съвсем сериозни основания да заключи вратата. Не, не бяха вече чудатости. Налагаше и се. Двадесет дни преди световното първенство й бяха казали, че изхвърлянето на въжето е задължителен елемент. Трябваше да го поставят в съчетанията си така, че да не личи, че е пришито в последния момент. Трябваше да го отиграват до пълна сигурност, за да си осигурят успеха, за който бяха тръгнали. Жулиета искаше отново да ги убеди, че всичко могат. Беше им вързала очите. Хващаха въжето с вързани очи. Тогава как няма да го хванат на състезанието! Освен това, убеждаваше ги, че така се концентрират още по-добре.
Място не можеше да си намери от яд. „Защо някои хора ходят по конгреси и конференции, като най-важното ще ти го кажат двадесет дни преди световното първенство!“ На всичко-отгоре журналистите се оплакваха. Дошли са по-рано, не за да гледат как са заключени вратите. „Нали и ние трябва да имаме някакво предимство с това домакинство?“ Жулиета се стараеше да скрие колко е ядосана — разбира се, не можеше да им покаже, че тренират със затворени очи, щяха да я обявят за луда. Усмихваше се с онази блестяща усмивка, която винаги смекчава и най-лошото настроение:
— Жените трябва да бъдат винаги малко загадъчни, иначе не са интересни. Не са глупави туркините, като носят фереджета.
— Няма да се изненадаме, ако и на твоите момичета поставиш фереджета.
— Засега още не, но това е идея. А последния ден преди първенството — открита тренировка. Заповядайте!
Колегите се ядосваха не на шега. Ще се прави на интересна точно сега! Нищо, последния ден на откритата тренировка й простиха. Имаше какво да покаже тази упорита жена.
Вечерта преди първенството в барчето на „Спортпалас“ се правеха прогнозите. Записваха кой какво е казал. Едва ли някой е познал. Искаха Жулиета да каже своята прогноза. „Първа ще е българка.“ „Коя?“ „Една от трите, но непременно българка.“ „Защо си толкова сигурна, откъде знаеш? Няма ли други силни гимнастпчки?“ „Защото съм подготвила три за шампионската титла“ „Другите не са ли се готвили?“ „Разбира се, че са се готвили, но сега нито една треньорка няма три толкова готови за титлата, колкото имам аз. И тъкмо затова ще е българка, защото ще има много силната подкрепа на съотбориичките си. Тези моите три са тренирали заедно, свикнали са на остра конкуренция, това също ще им помогне…“
Някъде към зазоряване в този голям ден на българската художествена гимнастика, когато вече бяхме сами, Жулиета запчна да говори за Мария.
— Искаш ли да знаеш коя ще е шампионката? Ще стане този път точно това, което искам. Мария! На нея най-много и прилича короната. Вярно е, че Нешка взривяваше трибуните, вярно е, че през тези две години най-много нейни са победите, най-много нея харесваше публиката, но шампионка ще бъде Мария. Нешка и сега ще си остане любимка на публиката. После вече не зная как ще се развият събитията, но сега най-готова е Нешка, а шампионка ще бъде Мария.
— Не знаех, че си така пристрастна.
— Винаги съм била. Длъжна съм да го крия, но не мога да не бъда. Познавам ги така, както майка не познава децата си. Имало е моменти, в които Нешка ме е заслепявала с тази динамика, с тази блестяща игра, с това, че умее да се хвърли цяла в едно изпълнение, с вътрешния си заряд. Във всеки турнир, който не е световно първенство, тя може да бъде най-силната. На световното първенство нервите ще издържат само на Мария. На Мария и на Румяна, но Руми никога няма да стане световна шампионка. Нея ще я видят, само ако всички претендентки имат някакъв отвратителен ден, пълен с несполуки, но това никога не става. Така че, като погледнеш по-сериозно, ще видиш, че имаме две претендентки, още по-сериозно и виждаш една. Другите две ще й помогнат много, ще и проправят пътя.
Жулиета се разхождаше нервно из стаята. Попитах я, защо не е казала прогнозата си, като е толкова сигурна.