Идва след нея Нешка, земна, огнена, пълна с живот. Нешка играе под съпровода на аплодисменти. Залата я подема с влизането и дълго, след като е престанала да играе, не стихва това „браво“ — най-хубавата музика за това момиче, което независимо от сметките на съдиите винаги имаше обичта на публиката. Умееше да пали тази темпераментна нестинарка всяка зала.
Игра Нешка на въже и се видя коя е шампионката на този уред, но на Мария дадоха по-висока оценка. Мария беше намислила какво да направи. Когато ги награждават, ще свали златния медал и ще го даде на Нешка. Ще видят те, че състезателките могат да бъдат по-справедливи, дори когато това им струва един златен медал. В този момент съобщиха оценката на Шугурова. По-висока и от тази на Мария. „А, така ли? — само толкова каза това момиче, което изглеждаше толкова въздушно на килима. — Ще видят те!“ Мария игра след това така, че да няма никакво съмнение, коя може да бъде шампионката. Да се види от всички краища на тази зала, че такъв въпрос не може да се поставя. Когато след това разказвах на Жулиета, тя беше доволна от две неща — от това, че Мария е пожелала да даде златния медал на Нешка, защото Нешка действително беше най-силната състезателка на въже — и с най-силната комнозиция, и с най-силното изпълнение. И още по-доволна беше, че дадоха златния медал на Шугурова, защото нищо няма да може да спре Мария, като е решила такова нещо да направи, („Науми ли си нещо, свършено е. Щеше да ни създаде големи проблеми.“) Но най-доволна от всичко беше, че Мария може да постигне такава супермобилизация, каквато имаше, след като се ядоса.
Световна шампионка — Мария Гигова, вицешампионка Нешка Робева, с бронзов медал — Румяна Стефанова. Това беше повече, отколкото Жулиета можеше да си пожелае. „Ансамблистките“ бяха спечелили също златния медал. Пълен триумф!
И ето че отново бяхме в тази стая, в която не можеше да се спи. Сега бе дошла и Мария. И тя не искаше да си легне. Искааше да говори, да слуша. Жулиета се разхождаше отново нервно, връщаше се към всички ярки моменти на това състсзание. Възхищаваше се от Любов Парадиева, от Галима Шугурова. Сега бе толкова великодушна, толкова готова да признае всичко добро у съперничките си.
— Това малкото, Шугурова, ще ни създава много ядове. Да е живо и здраво, без такава конкуренция за никъде не сме. Ще почнем да си въобразяваме, че сме единствени и неповторими, тогава вече ще свършим… По едно време усетих, че леко ме втриса. Като видях тази препълнена, кипнала, завряла зала, като се сетих изведнъж, че това са нашите хора. Каквото видят сега, това ще знаят за нас…
— Но нали, това което видях, беше хубаво — обади се Мария.
— Великолепно! Повече, отколкото можех да си пожелая. Така съм щастлива…
Изведнъж Жулиета се усети, че в стаята е Мария.
— Какво правиш тука, защо не си си легнала? Колко е часът?
— Но, Жуле, ти забравяш, че съм световна шампионка.
— Какво от това? Да не мислиш, че имам някаква нова, различна дисциплина за теб?
Световна шампионка си, защото съм те направила световна шампионка…
Добре би било този спор, съвсем неуместен, съвсем излишен (момичето искаше само да се порадва на радостта на треньорката си, не му се спеше в такава нощ, искаше да слуша, да говори), да беше спрял дотук. Но той беше подновен след месеци, изостри се неимоверно много. Намесиха се много хора.
Още в Копенхаген дойде представител на федерацията по спортна гимнастика на САЩ да покани Жулиета с Мария и Нешка на обиколка в някои градове на САЩ. Искаше да пропагандира този спорт, искаше да покаже най-хубавото. „Но ние не сме първите“ — казваше Жулиета. „За нас сте първите“. Беше приятно да се чуе, но треньорката отговори, че точно сега не е време за турнета. Предстои им много работа, защото на следващото световно първенство са решили наистина да бъдат първите. Ако тогава не са забравили поканата си, могат да я подновят. „Ще дойдем, когато станем шампионки.“ И ето че тази покана беше подновена веднага след световното първенство във Варана. Сега вече канеха и гимнастичките ни от ансамбловото съчетание.
Тръгват на този дълъг, интересен път. Американските младежи ги посрещат с любопитство, изпращат ги екзалтирани. Малко трудно се свиква, че свиркането, тропането, викането е знак на пълно одобрение. Най-подготвена е Нешка, тя никъде не може да чуе музиката си и играе без това под звуците на непрекъснати скандирания. Тук това е съвсем дива работа. Интересно, дори тази шумна публика млъква, когато играе Мария. Така тези две състезателки налагаха някакъв стил и при студените датчани, и при горещите американци. Всяка публика като че ли се подчиняваше преди всичко на „излъчването“ на състезателките.