— Жуле, жената е като плодно дръвче, създадена живот да създава, за живот да се грижи. На жената всичко ще й се случи и ще оцелее. Ти си млада, силна си, има много живот пред тебе…
— Защо всички мислят, че съм силна? Не знаеш колко слаба, колко безпомощна съм, не знаеш колко тежко нося всяка болка…
— Знам, всичко знам, ох, колко много знам.
В този момент дойдоха Мария и Нешка и вместо обичайните съболезнования казаха:
— Жуле, трябваш ни.
Жулиета ги гледаше втрещена, а после каза:
— Утре в десет часа ще дойда.
Стори ми се, че отговаря като автомат. Когато излезе за малко, баба Стояна въздъхна с облекчение:
— Да ги поживи бог тия двете. Само те знаяха какво трябва да й кажат. В такава мъка на човека нищо друго не можеш да му кажеш, освен че ти трябва…
Жулиета се съвземаше бавно, мъчително и действително само в залата даваше признаци на живот в тези дни.
И ето че дойде и една друга беда, от която Жулиета не успя да се съвземе почти до края на живота си. Раздялата с Мария беше болка, която непрекъснато си носеше. Честолюбие, гордост, намеса на много хора, които искаха да оправят, а още повече объркваха тези вече веднъж объркани взаимоотношения. Беше се счупило нещо и се намериха кандидати да го досчупят. Опитите за оправяне отново внасяха влошаване, отново честолюбие, гордост. Колкото искаш. Как не! Световната шампионка и треньорката на световната шампионка.
Както и да е. От тренировъчната зала на Жулиета изчезна Мария. Отиде да тренира при Златка Аврамова, после при Лили Мирчева. Тренираше фанатично. От другата страна Жулиета също удвояваше усилията. При нея дойде да тренира и Красимира Филипова. Обстановката ставаше вече наистина ненормална. Това вече не беше отбор. Бяха амбицирани до краен предел гимнастички, амбицирани до краен предел треньорки.
Жулиета наблюдаваше жадно на всяко състезание Мария. Трепваше, още като съобщят името. Стоеше, опъната като струна и констатираше неизменно: „Моя си е Мария. Докато играе, докато е гимнастичка, моя ще е. Много са ни годините, в които сме работили заедно. Най-важните години, когато се изграждаше като гимнастичка, а аз като треньорка. Могат да прибавят каквото си искат, никога няма да е достатъчно, за да й отнемат това, което съм й дала“
По същия начин, след като беше работила три; години с Красимира, беше сменяла съчетания, беше се старала да смени облика на една гимнастичка, трябваше да си признае: „Каквото и да правя, Красимира ще си остане на Златка. Ще си носи всичко, което й е дала Златка, докато играе. Това е“. И все-пак изцяло „нейна“ си остана в крайна сметка Нешка, която нямаше нито един тренировъчен ден при друга треньорка, така че нямаше и тази сложна плетеница от чувства — моя-немоя…
Жулиета лекуваше раната с работа. Мария — също. Така че много често си спомнях, като ги гледах тези двете, думите на баба Стояна — жената е създадена да създава. Като плодно дръвче е. И единственото й спасение, когато е най-наранена, е да се втурне да прави това, което е правила, с още по-голяма настървение. Какво им е струвало — те си знаят, но резултатите не бяха лоши. Създаваха, тласкаха своята гимнастика напред, даваха й по нещо ново.
От Хавана Жулиета се върна с много смесени чувства. Още на първия уред, лентата, Нешка получила 8,90 с обяснението, че е настъпила лентата. Тук на кинолентата се видя, че не е настъпила, но състезанието беше свършило. Защо тук, а не — там — и досега не мога да разбера. На нас наистина все нещо ни се случва, дето на други не може да се случи. Така, отстранена от голямата игра още на първия уред, Нешка беше направила нататък в другите уреди своя обичаен фурор.
— От нея съм доволна — казваше Жулиета. — Да се мобилизира при това толкова ненормално 8,90, да играе така блестящо. От Нешка нямаше какво повече да искам. Но може би ще трябва да направим една схема за възможните съдийски клопки, нещо като 1000 комбинации. На всяко ново състезание някаква нова измислица. След Копенхаген нашите треньорки тръгнаха с хронометри, след Хавана трябва да тръгнем с видеомагнетофони. С какво ли след Ротердам?
После разказваше за Мария и отново тази болка и гордост.
— Бори се като лъвица. Такава винаги съм я искала. И като погледнеш съвсем обективно, трябва да й бъда благодарна. Никой така пълно не ме е изявявал като треньорка. Хич не ме интересува с колко други е работила през последните месеци. В крайна сметка си играе моята гимнастика.
Разбира се, това не означаваше, че не й е много тежко. Друго беше в Копенхаген, във Варна.
Веса, сестрата на Жулиета, бързаше да се намеси: