— Какво й разправяш, мамо?
— Нищо, стари работи й казвам. Какво било, какво не било.
— Жуле, как можахте при толкова кротка майка ни една от вас да не прилича на нея?
— Кротка ли? Не я гледай сега. Я я попитай как е залостила вратата на фурната. Чула, че някаква засукана булка, като идва да вземе хляб, се застоявала повечко, и баба ти Стояна нахълтала във фурната, залостила вратата, и казала: „Сега ние с тебе, Марко, двамата ще изгорим в пешта, а дъщерите ти да се оправят как могат“. Тате и не се сетил да я попита как така ще ги опече и двамата, започнал да обяснява, че това не е вярно, че са лоши хорски приказки. „И аз тъй мисля, казала баба ти Стояна, че не е вярно, но повече лоши хорски приказки не ща да чувам. Знаеш какво ще стане.“ По-късно тате казваше, че не знаел наистина точно как ще го направи, но знаел, че ще го направи, та повече никакви хорски приказки не се чули наистина.
Друга вечер Жулиета ще я попита:
— Мамо, защо цял живот му показваше на тате, че ти тежи, че нашата каручка магаре я кара? Нали знаеше, че кон не може да купи?
— Ами аз, Жуле, баща ви в очите съм го гледала, думата му на две не съм скършвала, почитала съм го. И магарето, не ми пречеше, и то работата си вършеше, но от един мъж винаги трябва да искаш все малко повече, отколкото е направил. Така знам от баба ти Желяна. А и когато се запознах с баща ви, беше на бял кон. Хубав, силен. Цял живот ми е било мерак пак на бял кон да го видя…
Приятели на Жулиета в Несебър разказваха, че като били деца, много обичали да се навъртат около баща й. Водил ги да им показва скрити подмоли, учел ги да ловят скариди, миди, да си кладат огньове в закътани местенца…
— Казвал ли ти е някога тате, че иска син?
— Че що да ми казва? Аз да не би да не знам, че всеки мъж иска да има син. Баща ти излишни приказки не приказваше. А и внуците си никога не делеше на момчета и момичета, обичаше ги всичките, но Надето много го зарадва, като кръсти сина си Марко. На зетя, Гошо, ще съм благодарна цял живот за тая радост. Мисля, че накрая баща ти знаеше, че му стигаш за десет сина…
Баба Стояна се оттегля с достолепие към бялата стая с блестящо бели пердета. Никога няма да мога да разбера тази жена докрай…
Дядо Марко не познавах. Виждала съм го няколко пъти, когато беше много болен и когато знаеше, че си отива. А това вече е друг човек. Жулиета място не можеше да си намери, като си помислеше само колко ясно му е на баща й какво идва, не можеше място да си намери, като знаеше какво мъчение са тези последни месеци, и тичаше да търси лекари, лекарства, чудеше се как да задържи още този живот, който си отива.
Много тежко, мъчително преболедува тази смърт. Много често казваше — ти не можеш да ме разбереш. Мислех, че я разбирам. По-късно трябваше да се съглася с нея — такива неща не се разбират, ако не са минали през тебе. Обичаше да говори за баща си. Винаги, когато имаше голяма радост, казваше — как би се радвал тате…
— Мама някои неща не прощава. За татко е достатъчно, че сме му деца. Каквото и да направя, оправдание в неговото сърце ще намеря. Връщам се тук след развод. Като ранен звяр съм. Тате няма да попита нищо. Няма да покаже, че не одобрява. Гледа да не покаже и че му е мъчно, та да не ме огорчти. Прави се на весел. Дошло си е детето. „Сега къде ще отидем? Сега какво ще направим? Какво ти се яде? Я ти си поспи хубаво най-добре.“ „Не съм уморена.“ „Не, не казвам, че си уморена, но най-хубаво се спи, когато човек се е върнал у дома. Е, до тези кремове, дето майка ти ги е посадила на прозореца.“ Мама и тя нищо няма да попита, но е свила устни. Мълчи, чака да й обясниш. Няма и тя укорна дума да каже, само защото знае, че вече е късно и полза няма, но й усещаш укора, та чак ти присяда. Тъкмо това тате гледа да не се усети. „Стояно, я да видим дали ще се сетиш какво, най-обича Жулето?“
Мама претегля вините. Търси ги повече у нас. За тате никога не сме виновни. Нещо се е случило, нещо не ни е провървяло. Този живот е така объркан, нещо не се е оправило детето, какво сега и той ли да му увеличава дерта. Мама държи на справедливостта, тате — на обичта си. Не зная, никога не съм: искала да се запитам кой от двамата е бил прав. Предполагам, че на мама понякога й е било мъчно, че не може да се усмихне, че не може в такъв момент да ни сгрее с ласка. Сигурно понякога тате се укорявал, че много ни глези, но всеки си беше такъв, какъвто е. И никога не съм ги чула да си отправят упреци един на друг за отношението им към нас. Колкото повече години минават, толкова повече разбирам, че баща и майка не се съдят. Тях ги приемаш такива, каквито са. Живот са ни дали и всеки след това е давал, каквото е могъл, каквото е имало в него. У мама имаше справедливост, у тате обич. Благодарна съм и на справедливостта, и на обичта…