— Жулиета, вземи Кристина, нека тренира покрай големите. Вземи го, това поне в очите ще те гледа, ще ти е благодарно…
Жулиета избухваше:
— Кой ти е казал, че искам в очите да ме гледат? Кой ти е казал, че ми е изтрябвала някаква благодарност? И ако мислиш, че Мария е точно неблагодарната, лъжеш се. Щом играе, бори се, прави това, на което съм я учила — аз съм й благодарна. Не ми трябват нейните благодарности. А не виждам защо трябва да взимам дъщеря си, щом съм отказала на толкова други родители да взема децата им, като съм казвала, че не правя детска градина, а национален отбор.
След месец Веса подновяваше в друга гама:
— Представящ ли си — ставате олимпийски спорт и първата олимпийска шампионка е Кристина Гюрова, дъщерята на Жулиета Шишманова.
— Престани да си представяш. И не се прави на много хитра. Нямам време за Кристина. Виждаш какъв огън ми е на главата.
Опитвах се да подкрепя Веса. Не толкова от солидарност, колкото, защото наистина смятах, че трябва да я вземе. Мислех, че Руми не може да се справи. Трябваше по-здрава ръка. Казвах й, че в Кристина има талант, който точно тя може да разкрие. И това, разбира се, минаваше, без да бъде забелязано. Жулиета трудно приемаше съвети, ако нямаше вече своя вътрешна убеденост. Когато почти е решила нещо, можеше да попита, да се ослуша, да чуе и чуждо мнение, но да я накараш да реши нещо, на което току-що се е съпротивлявала — трудна работа.
Започна подготовката за Ротердамското световно първенство. Последното за всички от това славно поколение, което наистина остави ярка диря. Само Нешка знаеше, че е последно. Тя беше решила предварително, каквото и да стане, след това да се откаже. В тези две години до Ротердам отново трескава подготовка, нови съчетания, още по-голямо изостряне на амбициите. Жулиета вече не можеше да каже за никое състезание: „Играйте, не ме интересува класирането. Искам да видя само мащабна, амплитудна игра“. Нямаше вече такова нещо. Нямаше вече стратегически състезания. Всяко като че беше най-важното. Всички се хвърлиха главоломно „да докажат“. Какво да докажат, ако ги питаш, нямаше точно да могат да ти кажат. Впрочем, нямаше да искат. Така нелепо беше всичко. Нешка и Красимира искаха да победят Мария, Мария — тях. Борбата се ожесточаваше. Все по-изпепелена от всяка нова битка излизаше Жулиета. Нямаше сили да спре, не можеше да не чувствува цялата абсурдност на положението. Често като че беше страничен наблюдател на всичко, дори на себе си. Случваше се Мария да получи незаслужен аванс от съдийките. Тогава Жулиета го приемаше като лично огорчение.
— Какво искат да кажат! Мария трябва да знае, че ще бъде първа, само когато действително е победила. Поне у нас това трябва много строго да се спазва. Иначе се губи смисълът на нашата работа.
Друг път, когато Мария имаше действителната победа, категорична, безапелационна, Жулиета дълго мълчеше. В крайна сметка това беше победа над самата нея. Ще минат час-два, ще минат понякога ден-два, но треньорката непременно ще оцени по достойнство бившата си възпитаничка.
— Умее да се бори, умее да си защищава титлата. Това вече е друго. Така, да. Трябва да има ред. Шампионката на света трябва да бъде на висота и тук, когато иска, да бъде шампионка у дома. И тук, и нашите хора трябва да я виждат така, както беше сега.
На международни турнири българските гимнастички продължаваха да са в центъра на вниманието. Тази вътрешна борба ги тласкаше към нови търсения, но напрежението се чувствуваше във въздуха. „Вярно ли е…“ — питаха чуждите треньорки. Жените усещаха интригата, подушваха я отдалече. „Не, нищо не е вярно. Всичко ни е наред. Какво да е вярно? Виждате ли нещо, което да ви смущава?“ „Не, но изглежда…“ „Нищо не изглежда…“
При такова докосване до темата Жулиета можеше да снове нервно по цяла нощ из хотелската стая.
— Ах, женски носове! Какво ли не подушват! Само да усетя, че някоя от нашите разнася интрижки. Тясна ще й се види Земята! Е това е, което никога на никоя няма да простя.
— И защо мислиш, че някоя трябва да разнася интрижки? Та разликата във взаимоотношенията ви с Мария не може да не се види.
— Да си виждат, каквото искат, да усещат, каквото искат, да мислят, каквото искат. Не искам наши треньорки, съдийки клюки да разнасят. И аз може би виждам, че не всичко при тях е наред, но не ходя да ги подпитвам — да не би и нима? То си е тяхна работа.
— Постарай се да не ходиш като тъмен облак. Югославянките казват, че си станала много люта. — Ще се постарая. И наистина съм вече излишно люта. Трябва ми малко почивка. Мисля си, ако мога да отида за десет дни в Катуница, съвсем друг човек ще се върна…