Жулиета не можеше място да си намери.
— Виж я, моля ти се, любимката на публиката! Ще се разпадне от удоволствие. Нямаше по-готова от нея шампионка да стане, ще ми изпуска бухалките, ще ми играе блестящо после, така — за удоволствие на залата, ще ми гърмят и скандират! С едното гърмене и скандиране ще си остане.
— Нея поне ще я помнят.
— Да, това, да. Ще я помнят, ще я обичат. Просто не е от породата на шампионките! От породата на любимките е. Колко отдавна зная това и как не мога да се примиря. Още преди Варна знаех, че само Мария е достатъчно цялостна, достатъчно завършена за победителка. Трябва характер за тази работа. Нешка имаше дарбата да играе, Мария — да побеждава.
— Казващ го, като че това е краят.
— Да, това краят на това поколение. Оттук натам вече на по едно бронзово медалче ще трябва да се радваме.
Една прогноза, която за наша радост няма покритие Първата. Може би, защото Жулиета беше свикнала да прави прогнозите само на базата на това, което тя може да даде. Беше пропуснала това, че изпращайки една от тези състезателки, дава на гимнастиката първокласна, изключителна треньорка. Нешка Робева — това беше име, което не слезе, а тепърва се качва на сцената…
Тъжни тържества
Нешка беше решила, че това е последното й състезание. Каквото и да стане на него, след това се оттегля. Наложи се да се яви на още едно. Заради ЦСКА и заради българската публика, както я убеди треньорката й. Това наистина беше блестящ финал на един блестящ път. Нешка се хвърли в това състезание, вече освободена от мисълта за съдии, точки, медали. Играеше за публиката. Хората не знаеха, че се разделят с тази изключителна гимнастика, но изглеждаше, че се е отприщил някакъв бент. Това момиче отново връщаше цялата страст на всеки жест. Може би единствената тъжна на това свое тържество беше Жулиета.
— Ако за нещо някога съм мечтала, това е било като нея да играя — така да гърми залата, както днес гърми, така по десет пъти да ме викат да се върна. Винаги, когато съм я гледала, съм мислила, че такава мога да бъда аз. Ако нещо съм правила с особена любов, това са били композициите на Нешка. Разбира се, вълнувала съм се, когато съм работила и с другите. Но при Нешка е било съвсем друго. Правиш като за себе си. Хем си ти, хем не си. Много смесено чувство. Може би затова и от нея винаги съм искала най-много, към нея съм била най-строга. Когато преди Копенхаген Лили Мирчева предупреждаваше, че съдийките няма да я приемат, когато казваше, че аз сигурно не си правя илюзии, беше съвсем права. Аз никога не съм си правела илюзии. Знаех, че съдийките няма да я приемат, че нея публиката ще я приеме. Знаех, че гимнастиката ще я приеме. Та погледни колко вече играят точно „нешкината“ гимнастика! Никоя с толкова темперамент, никоя с толкова страст. Това трябва да ти идва отвътре, но приеха нейния стил. Гледай колко много момичета във всяка зала, където са се събрали най-добрите на света, искат да играят като Мария, като Нешка. Смятам, че сега вече, когато си отиват, ще мога да кажа — целта е изпълнена.
— Никога ли не си чувствувала вина към Нешка, като още в началото си знаела, че съдийките никога няма да я пуснат там, където най-много е искала да бъде?
— Никога. Ако аз бях останала да играя, щях да играя това, което Нешка игра, щях да зная, че нямам никакви шансове да бъда любимка на съдийките, но щях да нося същата тази гимнастика. Някога, когато ти казвах, че искам да съм като Айсидора Дънкан, ти се смееше. Сега мога да ти кажа вече, точно какво съм имала пред вид. Нешка не получи малко. Възторжени зали по цял свят я аплодираха… По-късно, когато наблюдавахме световното първенство по спортна гимнастика във Варна, Жулиета с особен интерес следеше борбата между Туришчева и Корбут. Още в самото начало отбеляза — световна шампионка ще стане Туришчева. На нея п приляга короната, но Корбут ще остави друга, по-трайна следа. Нейната гимнастика ще се играе в следващите години. Колко позната история…
Жулиета направи такова изпращне на Нешка, каквото само тя можеше да организира. Беше помислила за всичко. Това беше един малък празник, наистина. Момичето трябваше да бъде отрупано с толкова мили изненади, че да забрави да заплаче. Това, което треньорката не можеше да понася, бяха сълзите. И Нешка наистина нямаше време да заплаче. Момичетата на ЦСКА изнесоха разкошна продукция, след като Нешка беше изиграла своя казачок с въжето — първото съчетание, с което преди десет години ни беше зашеметила — нашата и копенхагенската публика. Играеха момичетата и всяко, когато завършваше, оставяше в краката й разкошен букет от маргарити. По повод маргаритите двадесет минути преди това беше станал малък скандал, но Нешка не можеше да знае за това. Всичко беше толкова празнично… (Дойдоха младите треньорки на ЦСКА и казаха, че нямало маргарити, затова купили карамфили. Жулиета не ги и погледна: „Карамфилите можете да запазите за себе си, а щом съм казала маргарити, тук след двадесет минути трябва да има най-хубавите маргарити, които някой някога е виждал…“ Предполагам, че в този момент младите треньорки на ЦСКА са я мразили, но след двадесет минути наистина имаше това, което Жулиета искаше.) Тържеството течеше точно по нейния сценарий. И, все пак, имаше нещо, което накрая изненада и треньорката.