Дойде ред на Нешка да предаде трикото си. Тя се отправи към, треньорката си, застана до нея, после се обърна към публиката.
— От нея получих това трико. Стараех се да играя така, както тя искаше. От нея получих всичко, не мога нищо да й дам, освен своята благодарност.
Нешка не можеше да знае колко често Жулиета се е виждала в това трико, докато е гледала своята състезателка, не можеше да знае колко ценен е този подарък. Това беше някакъв порив. После Жулиета питаше:
— Ти знаеше ли, че ще го направи? („Не, не е ставало дума.“) За малко да ме направи за резил. Изведнъж усетих, че ми се плаче. А колко пъти пред тях съм казвала, че ненавиждам лиглите, дето все циврят пред хората…
Дойде ред и Мария да се откаже. Мария искаше още да играе. Жулиета вече настояваше да се подготви тържествено изпращане. По този повод имахме много спорове. И аз като Жулиета мислех, че точно сега е моментът да си отиде. Непобеждавана. Трикратната световна шампионка трябваше да запази блясъка си непомръкнал. Никой не биваше да я види да спада надолу от този връх, на който така дълго беше стояла. „Човек трябва да знае кога да си отиде“ — беше казала навремето Жулиета, когато ставаше въпрос за самата нея, и направи „операцията“ с един замах. Боли, но трябва. Да, но положението сега беше много по-различно. Жулиета беше уязвима.
— Хората ще си помислят, че това е за вашата вражда. Нещата се усложняват, защото Мария иска да играе. Публиката я обича, няма да ти прости, че й я отнемаш. Всички, които не те обичат, ще те обвиняват, че тормозиш момичето.
— Нищо не ме интересува. Може би в моето положение най-удобно е да я изчакам да се провали. Може би, ако беше за друга, щях да го направя. Омръзнаха ми всички обвинения. Уморена съм. Но това е Мария. Не мога да допусна да помръкне това, което така ярко е блестяло. А кой какво ще каже, ми е все едно. Най-важното е да се запази името на Мария. Това, което сега не може да разбере, след време ще й бъде ясно. Това поколение вече слезе от сцената. Идва ред на следващото.
Никакви спорове не помогнаха, щом веднъж Жулиета е решила, че нещо трябва да се направи. Спиране нямаше. Появи се една статия във в. „Антени“, в която обвиняваха Шишманова, че поставила ултиматум — или аз, или Мария. Това — дори в заглавието. И докато Жулиета протестираше, доказваше, че такива ултиматуми не е поставяла, появи се и препечатка във в. „Народен спорт“. Същата статия. И така, с двата вестника в двете ръце Жулиета нервно обохождаше стаята, вървеше, мълчеше, докато накрая каза своето:
— Край! И да съм имала някакви колебания за отлагане, сега вече ги нямам. Край, и колкото по-бързо, толкова по-добре!
Така дойде и този ден. Тържествено изпращане, речи, подаръци, цветя. Жулиета се появи в пълния си блясък. Носеше 108 червени рози — колкото бяха златните медали на Мария. Умееше да прави празници тази жена! Предполагам, че в този ден Мария е мразила сто и осемте рози, мразила е целия този парад, цялата шумотевица. Едно момиче, потънало в цветя, потънало в сълзи, в една разплакала зала. Жените и без това лесно плачат, а тук вече бяха в стихията си. Мария напускаше като жертва. На тези жени и без това им беше мъчно, че няма вече да я виждат как играе, и при това се прибавяше раздухваната жестокост на Жулиета. И когато тази жена тръгна да поздрави своята възпитаничка със своите 108 червени рози, царствена, горда, студена, едва ли някой можеше да си помисли, че точно за нея тази раздяла беше най-тежка. Това беше най-голямото, което бе направила в живота си, това беше нейният шедьовър. Нека си подсмърчат двеста жени. Нека Жулиета изглежда безсърдечна. Тя най-добре знаеше какво й е.
Ще се прибере след малко тази единствена недокосната от голямото вълнение, както на всички им изглеждаше, ще захвърли парадните дрехи и ще превърже главата. Още по-силно, още по-силно, защото това нейно главоболие направо заслепява… Не може дъх да си поеме. (Гълташе хапчета с цели шепи, идваха най-различни лекари, ходи и при Димков, ходи и в Банкя екстензии да й правят, опита и иглолечението — нищо не помагаше.) Връхлети ли я — стяга с шалове главата. С часове не може място да си намери. Понякога казваше: