— Хората си мислят, че съм много щастлива. Голямо щастие е да носиш такава болна глава, която не знаеш кога какъв номер ще ти изиграе. Понякога се питам бих ли дала, всичко, което имам, което съм постигнала, преживяла, само да не ме боли никога вече глава. Когато този въпрос е дошъл по време на главоболие, си казвам — разбира се. Нищо не ми трябва. Всичко ми е все едно, само да не боли. Малко мине ли ми, виждам, че нищо не бих дала. Всичко, което съм преживяла, постигнала, ми е скъпо. Ако това главоболие е цената — добре, плащам си я…
С нов пристъп на това нечовешко главоболие завърши прощаването на Мария със спорта. Не зная как е било в мариината къща. В жулиетината не беше весело…
Отиде си „българската вихрушка“, която помете много стари представи за този спорт — момичето, което умееше да пали трибуните като никое друго. Отиде си след него три пъти коронованата кралица на художествената гимнастика, чародейката, която покоряваше същата тази зала, гърмяла преди минута за огненото момиче с друга красота. Това беше искала Жулиета, това беше постигнала — да наложи две състезателки, съвсем различни. Можеше да бъде доволна, можеше да бъде щастлива, а се чувствуваше опустошена.
— Мисля, че чак сега разбирам какво му е било на Димитър Митев. За мене той беше най-големият треньор. Ходила съм да го наблюдавам как работи. От него съм научила повече от всички книги, повече, отколкото от цялото си следване. Цяла школа беше този човек. Мечтаех си, когато стана треньорка, и мене така да ме обичат, така да ме слушат. Така да ме почитат състезателките ми. Мислех си при всяка победа на неговите баскетболистки, колко ли е щастлив. Сигурно е бил щастлив. За мене това беше треньор-кумир. И изведнъж, когато това славно поколение баскетболистки се оттегли, оттегли се и Митев. Не можех да му простя. Мислех, че ме е подвел, че ме е излъгал, че напразно съм вярвала, че това е изключителен треньор. Как може да се откаже, защото са се отказали състезателките? На тях им е дошло времето да напуснат — напуснали, а той? Напразно съм мислила, че е голям треньор, силен човек. За мене тогава това беше нещо като дезертьорство. Сега го разбирам. Нищо не искам повече от това — да се оттегля. Ако можех само да ги оставя тези малки гарджета, дето са зяпнали срещу мене! Така изчерпана се чувствувам. Така много ми дойде всичко… Само че не мога, длъжна съм. Тези трябва да си стъпят на краката, трябва да си видя заместницата и тогава да се оттеглям. Не мога да понасям, когато пророкуват, че като си отишло едно славно поколение гимнастички, си е отишла и славата на нашата художествена гимнастика. Ние вече не можем да се явяваме как да е по световни първенства.
Така Жулиета пое младите. За известно време остана Красимира Филипова с тях, но скоро и на нея започнаха да й подготвят чествуване. Смятах, че трябва да остане, да не е така рязко оголването на националния отбор. Смятах, че покрай нея младите ще има какво да научат, но треньорката беше наблюдавала този процес на сработване на две поколения по-отблизо и имаше друго мнение:
— Тези, малките, трябва да останат сами. Не бива да им тежи сянката на предопределена прима. У нас никога никоя няма да може да стане първа, щом играе Красимира. Ти знаеш как става — играе — не играе, ние тук ще й пазим името. Дали това ще стане и навън? Момичетата няма никога да добият достатъчно самочувствие при това положение. Нека се борят помежду си, нека си налагат в равни двубои своя прима, нека изпробват навън силата си. Онези, другите, имаха десет години, в които се изявяваха, доказваха на международния терен. Всяка направи, каквото можа, сега тези да тръгват и да правят, каквото могат. Дойде техният ред.
Много скоро Жулиета се увлече по тези, новите. Само след няколко месеца казваше:
— Съжалявам много, че Митев не е издържал на тази първа криза. Ако не се чувствувах така задължена към бъдещето на тези спорт, щях да напусна залата, веднага след като я напуснаха онези, големите. Сега съм доволна, че нямах избор. Знаеш ли колко хубаво се работи, когато веднъж си минал през всички тези мъчителни търсения! Има неща, за които съм губила месеци, години — сега идват толкова по-бързо. Толкова по-леко. Мисля, че един треньор трябва да изкара поне три поколения, за да даде всичко, което има у него. Представяш ли си какво би направил Митев с още две поколения баскетболистки! И досега смятам, че той е изключителен треньор. Това не е било само някогашно възхищение на една начинаеща треньорка. Сега, след като съм минала през всичко, мисля, че този човек би направил много, ако бе могъл да се пребори с тази много естествена криза. Не зная какво трябва да се направи, но заслужава сериозно внимание този въпрос — как да се съхранят големите треньори за три поколения спортисти. Това вече би било истинско богатство. Сигурно не е само Митев, сигурно и други треньори сме загубили така. Точно в момент, в който могат да бъдат много по-полезни, отколкото са били.