Друг път идваше с друга грижа.
— Не мога да разбера защо за толкова години нито една българска треньорка не дойде да види как работя. Предлагах на ВИФ да въведат задължителен стаж за момичетата от треньорския профил при тези, които вече са направили нещо — нека отидат при Златка Аврамова, при Лили Мирчева. Защо трябва да откриват открити Америки? Идва румънската треньорка, иска да види как работя, идват югославянки, австрийки. Не идват само нашите. Никакъв интерес. Ето, аз скоро ще напусна залата, а сигурно ще има какво да вземат от мене.
Наистина, за толкова години не видях нито една българска треньорка, нито една бъдеща специалистка, нито една, на която работата не й върви — да дойде, да види какво прави Жулиета, как идват тези успехи. Наскоро дори на национално треньорско съвещание една се оплакала, че федерацията не й осигурила възможност да наблюдава световното първенство в Лондон. И тя откъде да се учи при това положение… Мисля, че ако на това треньорско съвещание беше Жулиета, тази треньорка не би посмяла да зададе такъв въпрос, защото Жулиета щеше да скочи и да я попита: „Когато ходи да се учиш в Копенхаген, Ротердам, Базел, Мадрид, какво научи? Защо за толкова години нищо не направи, нито една гимнастичка, която да се забележи, нито едно момиче, което да попадне в националния отбор, в разширения състав поне?“ Да, неприятен характер имаше Жулиета. Сега на всички им е неудобно да поставят така въпроса, на тази треньорка и на много други, чийто живот ще мине в претенции. В тези дни Жулиета вървеше като че подмладена, ободрена. „Знаеш, пак усетих онова, огромно удоволствие да ме връхлита така изведнъж някоя нова идея, някоя нова композиция. Сега вече не се страхувам, че нещо ще забравя. Не се страхувам и когато дни наред искам нещо да променя в някоя композиция, а не ми идва нищо, което да ми хареса. Зная, че ще отмине, че не може да не дойде. Зная, че има още и още ново в мене. Това може би е най-голямата награда за треньор, който е набрал кураж да се заеме с второ поколение спортисти, да започне отначало. Това обновяване. Тази нова сила.“
Жулиета се изправи сега сама срещу малките. Малките бяха пораснали, почти без да ги забележи, улисана в тази толкова тежка борба, която трябваше да води в последните години. В същност тя и сега гледаше на тях като на деца. Гледаха я с любов, със страхопочитание. При тях тя идваше с ореола на славата, с легендите за невероятната треньорка. Питаха по-го-лемите: „Вярно ли е, че е толкова строга…“
„Вярно ли е, че е толкова строга?“ Беше. Отиде си едно поколение, което признаваше един закон — думата на Жулиета. Никоя не смееше да възрази, никоя не искаше обяснение, никоя дори не питаше кое защо прави треньорката. Нейните изисквания трябваше да се спазват безпрекословно. Докато беше при нея Мария, се подчиняваше на същата дисциплина, както и всички останали. Отиде си Мария, редът в тази зала с нищо не се промени. Ако някои са мислили, че уплашена от разрива с примата, треньорката ще внесе малко по-мек режим, излъгали са се. Това вече беше и въпрос на гордост. И сама да е чувствувала необходимост, вече не можеше да го направи. „Такава съм. Който не ме харесва, може да не работи с мене“. Струва ми се, че момичетата усещаха какво става с треньорката им, затова с нищо не показваха, че прекалената строгост им тежи. Стараеха се да не й причиняват нова болка. Жулиета продължаваше да командува с твърда ръка своята малка армия. Сто пъти в ъгъла, докато се оправи грешката! Големите състезателки го правеха без възражения, така, както го правеха, когато още изучаваха азбуката на новата жулиетина гимнастика. Никой не възразяваше. Жулиета сама си постави въпроса — „Нужно ли е“, сама си отговори — „Не, не е нужно“. Вече не. На друг етап от развитието си са, трябва друго да се търси. Техниката на уредите владеят до съвършенство. Научили са я тогава, когато ги караше да повтарят хиляди пъти едно, за да бъде точно изпълнено веднъж, когато трябва. Сега вече най-важното беше да се разгърнат в мащабни, силни, ярки композиции. Наказанията в ъгъла намаляваха, после престанаха, но Жулиета ставаше все по-чувствителна към неизпълнението на всяко нареждане.
Стела Милошева не замина за Токио, защото не беше дошла на една единствена тренировка. Обяснението, че имала разрешение от личната си треньорка на Първи май да не тренира, само наля масло в огъня. „Разрешенията на личните треньорки не отменят нарежданията на старши-треньора“. Стела имаше готови документи, беше така заживяла с това пътуване, но не отиде. Не отиде и никоя на нейно място. Заминаха с една по-малко. После често Жулиета се ядосваше, че Стела не е могла да види това, което те са видели. „Прекалих. Не зная какво ми стана, но като каза — «Личната ми треньорка», и вече разбрах, че няма начин да отстъпя.“ Стела, разбира се, никога не разбра, че това беше едно от малкото неща, за които Жулиета съжаляваше.