При един лагер в Белмекен Нешка казала, че я боли кракът, подът е много твърд и не може да играе. Жулиета я изпратила с първата кола, която й се мернала, почти веднага, защото точно тогава някой слизал.
Нешка казваше:
— Край! Да ме излага тя така пред всички спортисти! Това вече не мога да й простя. Много добре знае, че не съм симулантка, че щом съм казала, че ме боли кракът, значи наистина ме боли.
След два дни пристигна Жулиета, разярена до краен предел:
— Край! Не ме интересува! Да ме излага така пред целия Белмекен! Казвам й да изиграе едно съчетание. Едно единствено съчетание и ще ми се лигави. Да не би да си мисли, че като е световна вицешампионка, ще ми се прави на примадона. И на шампионката не съм го позволявала.
— Но нали сама си казвала, че за да каже Нешка, че нещо я боли, трябва да е близо до припадъка. Щом ти е казала, че я боли кракът, трябвало е да я чуеш.
— Казала съм и е така. Е, и какво от това? Няма да умре, като изиграе едно съчетание!
Световното първенство наближаваше. Жулиета страдаше и се заканваше. Нешка страдаше и мълчеше, но, общо взето, и от двете страни се повтаряше все едно — „Край!“. Докато един ден Нешка реши:
— Ще отида и ще й се извиня.
— Как ще й се извиниш, като не се смяташ за виновна?
— Жулиета ще се пръсне от гордост. Ще й се извиня, тя ще знае, че не се смятам виновна, ще иска да ме набие, но, разбира се, няма да ме набие, ще приеме великодушно моето извинение. Все едно. Много време загубихме за една глупост. Трябва да се работи. Сега всеки пропуснт ден е катастрофа.
Така и стана. На другия ден Жулиета пристигна доста смачкана.
— Дойде онова диване и ми се извини.
— Нали знаеш, че в случая ти си виновна.
— Зная, разбира се, и какво от това! Какво като зная! Да не би да си мислиш, че мога да отида и да й го кажа! Само това остава. Трябва да има ред…
Не го разбирах много този техен ред, но то си беше тяхна работа.
И тъкмо затова сега трябваше много неща да ме изненадват. Редът в тази зала на малките беше съвсем друг. Докато всички гледаха прославената треньорка с възторг, със страхопочитание, имаше само едно, дето стоеше малко навъсено. Дъщерята. Дали Кристина не можеше да прости това толкова закъсняло внимание? Дали не искаше да докаже на майка си, че това толкова дълго повтаряно „Нямам време за Кристина“ не може да мине безнаказно? Дали това момиче не се е измъчвало, че до него е най-голямата треньорка, поне всички така казват, а точно то не може да вземе нищо от нея? Точно то, което вярва, че ще стане голяма гимнастичка! Няма защо да не стане. Носи си нещо от майката, тази дъщеря. А може би тук трябва да се прибави и това, че досегашните й треньорки са се отнасяли към нея като към Крисенце? Дъщерята на Жулиета! Как другояче?
Както и да е, доста комплицирано положение. Голямата треньорка се изправи за пръв път пред недисциплиниран състезател. Когато успееше да обуздае тази стихия, работата с Кристина й доставяше истинско удоволствие. Отдавна, още с Мария, Нешка, Румяна, беше въвела в тренировките си като задължително условие участието на гимнастичките в творческия процес. Всяка трябваше да си измисля елементи. Показваха и показваха, докато Жулиета в някой ден кажеше: „Чудесно! Ето точно това ти трябва. Сега ще му намерим място. Ето, точно това много ще се хареса на всички“. Момичетата просто хвърчаха в тези щастливи дни. После им беше особено приятно, че имат свой дял в композицията. А ако се случеше и в залата да отбележат с аплодисменти „техния“ елемент, това беше вече някаква допълнителна радост към целия успех. Треньорката умееше да поощрява творчеството в работата. Това бяха малки празници в дългата сива монотонност на тежките тренировки.
Сега трябваше да види, че Кристина е била почти сама на себе си треньор. Амбицията, желанието да докаже точно на майка си, която не искаше да прави детска градина, че много е загубила, беше тласнала Кристина твърде напред. Жулиета с изненада откриваше, че в тези композиции има вече един съавтор, достоен партньор. Страшно се гордееше, страшно се радваше, градеше вече големи надежди и страшно страдаше от този отпор, който срещаше точно тук, където най-малко би искала да го срещне. Понякога, съвсем разярена, казваше: „Вижда ме зверето, че съм натясно. Имам малко време и нямам състезателки. Знае си силата и си прави каквото си иска“.