Не беше точно това. Не беше — и Жулиета много добре го знаеше. Кое беше по-силно — желанието да види дъщерята на върха или чувството за вина, че до нея, под нейния покрив е расло едно дете, толкова амбициозно, толкова талантливо и не го е видяла. Не зная. Струва ми се, че и тя не знаеше. Много объркана стоеше пред тази състезателка. Такъв случай не беше имала. Някоя да не се подчинява, някоя да не изпълнява, някоя да отговаря, някоя да „запофичва“ уредите на другия край на залата, когато нещо не е станало. Впрочем, можеше да си спомни нещо такова, много отдавна… Когато тя самата беше състезателка. Но тогава тя беше и треньорка на себе си. Тренираше при закрити врати, за да не я види никой, че когато се ядоса, може да ритне обръча чак до тавана. От това после излизаше някакъв нов елемент. Но поривът не беше търсене на новия елемент, а необуздан гняв. Жулиета си беше сама в залата и правеше, каквото си иска. А сега до Кристина са Светла Колчевска, Ирина Илиева, гледат я и малките. И при това в залата е самата Жулиета Шишманова! Може и да си мисли — кръвта вода не става, но е длъжна да вземе някакви мерки. Взима. Наказва. Тръгва и с добро, и с лошо. Нищо не излиза. И няма сили да промени нещата.
— Ето какво ми дойде до главата! Може ли да знае човек, какво го чака? Това най-малко съм предвиждала.
Кристина, която в къщи приема властта на майка си като нещо съвсем естествено, в залата е свикнала на повече самостоятелност. Жулиета би предпочела да е обратното.
— Изглежда ми е съдено да глътна от всички горчилки, да мина през всички изпитания, да стигна до дъното на всичко, да драпам с нокти за всяко изкачване. Има хора, на които нищо не им се дава даром. Изглежда съм от тях. Наистина, не си спомням да съм намерила една стотинка на пътя си, да съм получила една игла без труд. Не ми казвай, че така е по-сладко, че трудно извоюваната победа повече радва. Чак ми горчи вече от сладости…
Жулиета сменяше вече все по-често настроенията. Ту бодра, щастлива от новото, което е намерила, ту ядосана, като вижда колко много е пропуснато при тези момичета, колко често трябва да се връща към основни неща. Често мислеше, че вече трябва да се направи учебник за треньорките, да се напише точно кое как се прави. Кое — кога. Кое е недопустимо да не знаят гимнастичките. „Ще направя такъв учебник, длъжна съм да го направя. Ще бъде много ясен, много точен. Там всичко ще разкажа!“ После казваше: „Май не е работата до учебника…“
Времето до Мадридското световно първенство беше малко, работата — много. Тогава още не знаехме, че няма да участвуваме. Ние и всички гимнастички от най-силните в този спорт страни. Протест срещу последните изстъпления на франковия режим. Франко умря в деня, в който това първенство започваше.
Треньорката не знаеше дали да се радва или да съжалява за тази отсрочка от две години. Сега трябваше да стяга отбора за Базел. Жалко за момичетата. Така вече искаха да се покажат, така жадни за изява. Вече настроени на вълната да воюват за нова слава на нашата гимнастика.
Малко след това този нов отбор получи покана за седмицата на дружбата между португалските и българските спортисти. Лисабон, Порто, Авейро. Една неочаквана възможност две треньорки да видят как изглеждат извън тренировъчната зала техните възпитанички, пред чужда публика. Вярно, това пътуване имаше повече характер на демонстрация, не на състезание, но и за Жулиета, и за Нешка беше интересно как ще се възприемат нашите нови гимнастички. Нешка беше поела ансамбловото съчетание. Много оригинално, силно, ефектно съчетание. Слушаше как гърми залата — вече за треньорката, не за състезателката. И това си имаше своя прелест. Жулиета виждаше как тези нейни нови гимнастички, жадни вече за борба, правят от продукцията състезание. Беше й познато това настръхване в първите схватки. Добре. Може да бъде доволна. Хвърлят се тези с не по-малко жар от другите, които си отидоха вече. Даже нещо повече. Състезателната атмосфера беше на по-висок градус още от самото начало. И още тука виждаше какво ще стане. Кристина ще ги изпревари в Базел. Умее да си даде максимума пред публика. Не беше ли пристрастие на майката? Не, отново вярното око на треньорката.
Когато в Базел Кристина единствена взе два бронзови м-дала, Жулиета казваше: „Не зная дали ще ми повярваш, но имаше момент, в който си казвах — дано някоя от другите я изпревари. Ще й бъде полезно“. Винаги съм й вярвала. Зная, че много се радваше, че майката, треньорката у нея не можеше да не бъде горда. И знаех, че действително е имало и такъв момент, в който сигурно си е помислила колко по-трудно ще и е сега…