Имаше много неща у тази жена, които будеха противоречиви мисли Трябваше много отблизо да я познаваш, за да я разбереш и приемеш. В залата се говореше често за чудатостите на Жулиета, но имаше други неща, които може би ще допълняг образа на тази жена, която не приличаше на другите.
Искаше много, искаше всичко…
Искаше много, искаше всичко, затова не забелязваше дреболиите. Понякога изглеждаше нереална, откъсната от живота. Спомням си гарсониерата на „Христо Кабакчиев“. Там живееха дядо Марко, вече много болен, баба Стояна, много загрижена за своя човек и за всичко наоколо, Стойне, зетят, Жулиета, Кристина, малкото бебе Илина и … Ася Кършева. Една от състезателките на Жулиета, която нямаше квартира. Легла — колкото искаш. Някакви пътечки между тях. Имаше и походни, те се прибираха. Пелени — колкото щеш. През зимата се сушеха вътре. И гости — колкото щеш. Непрекъснато гости. Този много ревнив отбор (момичетата не можеха да понесат и най-малкото предпочитание към която и да е) ужасно завиждаше на Ася. Какво не биха дали да нямат квартира, за да живеят у Жулиета. И тъй като имаха, идваха, да не си въобразява Ася, че е по-близка. Жулиета не забелязваше теснотията и с това караше и другите да не я забелязват. Вечерите там бяха весели, крояха се големи планове, покоряваше се светът …
Веса водеше свои колеги от Сатиричния театър — Нейчо Попов, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев. Те внасяха друго настроение в този дом. Имаше място за всички. Беше весело и хубаво. Стоянка Мутафова обсебваше вниманието. Разказваше тайно от дядо Марко и баба Стоянка, как, като я попитала вярно ли е това, което разправят дъщерите й, че са от царския род Шишманови, баба Стояна се позамислила и казала: „Не знам, не ми се вярва много зълвата Санка да е царица …“
— Ще знаете, че имате голяма майка — казваше Мутафова. — Никакво съмнение в дъщерите! Дума да не става за Марко! Само зълвата Санка нещо не пасва на царския род. С такава майка навсякъде може да тръгне човек. Голяма работа! И колкото и да съм говорила с нея, никога не е споменавала за свекърва и зълва, такива теми май никога не са я занимавали. Само до царския род като опря…
В същност Жулиета много приличаше на майка си, въпреки че често казваше, че никога няма да я разбере. На нея теснотията не и правеше впечатление, защото така беше расла. През лятото в тяхната несебърска къща се преселваше целият катунишки род. Роднини, приятели, приятели на приятелите. Има място за всички. И всички баба Стояна ще посрещне сърдечно, радостно. На трапезата й никога не се знае колко хора ще седнат. Четири дъщери са това, не е шега, като прибавиш и внуците, и това, че всеки си имаше много приятели — откъде да знаеш колко ще дойдат на обяд, колко — на вечеря. Какво има, какво няма — никой никога не знае. Баба Стояна все ще има някакви закътани запаси, нещо от градината ще допълни, ако съвсем нищо няма, вкусна юфка ще приготви. Гладен и без легло няма да останеш. В тази гарсониера нямаше нищо изключително. Всичко просто се повтаряше. Несебърската атмосфера се пренасяше на „Христо Кабакчиев“.
Когато баба Стояна си спомняше, че като ученичка Жулиета нищо не е искала, и не знаеше дали защото ги е жалела, че едва свързват двата края, или защото наистина дрехи не са я интересували, си спомних за една случка в Копенхаген. Беше вече свършило първенството. Жулиета, уморена и объркана, щастлива и ядосана, изведнъж каза: „Каква хубава блузка, откъде си я купи?“ Тогава „модата“ на търговията в Копенхаген беше да изнасят отпред на улицата по закачалки всякакви дрехи. Ние виждахме за пръв път това и ни беше много интересно. Блузката беше най-обикновено синьо поло. Отдолу, точно пред хотела, имаше стотици такива. Докато стигнеш до залата — хиляди. Тогава за пръв път разбрах, че тази жена не можеше нищо да види освен своята зала, освен своите и чуждите гимнастички. За залите, за гимнастичките всичко знаеше. Там понякога изненадваше с необикновена наблюдателност. Забелязваше детайли, които през лупа трябва да се гледат, за да се видят.
Години след това, имаше ли два свободни часа, отиваше в някой магазин на детския щанд. „Това ще му стане ли на Шишман?“ Понякога й казвах, че у нас има по-евтинн и по-хубави неща от това, на което се е спряла, а тя ме гледаше объркана. После взимаше нещо друго: „Това ще му стане ли на Шишман?“… Купи го, после започва да се съмнява, че е малко, и купи нещо по-голямо. После решава, че това е голямо, и търси по-малко. Не съм виждала по-безпомощен човек, по-безпомощна жена в магазин. Бяха я обвинили, че не знае кой номер обувки носи синът й. Това страшно й тежеше. Наистина не знаеше. Но обичаше това дете с някаква болезнена, екзалтирана любов. Може би всичко сдържано, целият копнеж за нежност, за обич се съсредоточаваше в този син.