Едва накрая близките й успяваха да я убедят, че на състезанията трябва да се явява като режисьор на премиера — с целия си блясък, и тя се погрижи да има няколко тоалета за състезанията. В другите дни това не я занимаваше.
Когато тренираха в зала „Армеец“, някой се досещаше да постави на перваза на прозореца един компот. Понякога целия ден отборът изкарваше с този компот. Мине някое прегладняло момиче, вземе една праскова и продължава. Тези момичета като че в този период приемаха нейната незаинтересованост от храна и облекло като съвсем естествена, съвсем подходяща и за тях самите. Когато сме някъде далече и е дошла победата, след първия порив да се празнува идват минутите, в които всеки си я изживява по своему. Жулиета в такива моменти кръжеше отново нервно из стаята. Но сега вече — нервно-радостно.
— Сега вече леля Ирина е изтичала до мама. „Стояно, чу ли по радиото?“ „Какво по радиото?“ „Ами, казаха я твойта Жулиета.“ Баба ти Стояна, разбира се, е лепнала ухото от онзи ден и е изслушала всичко, докато чуе и тя новината, но се прави на изненадана. Иска да се наслади на леля Иринкините подробности. Да се понаслади малко и на завистта и чак тогава да каже своето сухо „Е, хубаво“… Когато съседката продължи да ме хвали, баба ти Стояна ще добави — „Ами то това й е работата“.
Разказвах й на Жулиета, как баба Стояна ми е показала ключа на Несебър. След като стана герой на социалистическия труд, несебърци направиха Жулиета почетен гражданин на града и й връчиха този ключ. Заварих един ден баба Стояна сама и тя много внимателно го измъкна от хубава кенарена кърпа. „Знаеш ли кой е Садал?“ Не знаех. Баба Стояна дори не можеше да повярва в моето невежество, реши, че се шегувам. „Онзи цар, на когото са дали най-напред ключа на Несебър. Жулиета е вторият човек, който го получава. Посрещнаха я като царица нашите несебърци“. Жулиета след това често ме разпитваше как точно майка й извадила ключа от кенарената кърпа. Изглежда тази кенарена кърпа беше някаква голяма ценност, защото дъщерята с голямо задоволство се смееше.
— А като донесох ключа, дори не го погледна. После някъде ми се загуби. Разказвам й, а тя като че не е чула. Ще се пръсне от любопитство, но няма нищо да запита. Когато й казах, че съм герой на социалистическия труд, не ми обърна много внимание, но виж, посрещането на несебърци я е зарадвало. И нея май я тресе тая треска на хората от крайните квартали…
Когато се връщаше от някое заседание, капнала от умора и обида, някой ще се намери да й каже: „Да вземеш да отидеш в САЩ. На ръце ще те носят. А като ги биеш нашите два пъти, ще видиш…“
Тук вече идваше истинската буря.
— Как можеш да говориш такива глупости! САЩ! Там все на ръце ги носят. Там няма съперничество, няма завист, всичко все розовичко. Та, ако отида в САЩ, ще мога да направя световна шампионка с половината от усилията, които полагам тук. Съдийките, само като чуят САЩ, и имат по три десети поне аванс. Ще получавам такива жалки подаръци и ще бъда Жулиета, и ще бъда доволна. На мене ми трябва не просто да правя шампионки, медалистки, а тези шампионки, медалистки да са точно от България. Нашите, като излязат някъде, кой чул, кой не чул, никой не им обръща внимание. Откъде да знаят датчаните, холандците, американците, какво е това България! Е, добре, а като започнат да играят, всички пощуряват по тях. Кой ще ми даде тази радост? Американците ли? Откъде накъде?
Още по-лошо ставаше, когато и казваха: „За няколко години ще си оправищ положението…“
— И какво му е на моето положение? — питаше Жулиета. — Какво точно да му оправям? Какво ми липсва? Всичко, което ми трябва, имам.
— Може би не умееш да искаш…
— Кой, аз ли не умея?
Канеше я Радованович, председателят на гимнастическата федерация в Югославия:
— Дойди, Жулието, дойди у нас. Кажи само що ти е нужно. Све че имаш. Дойди, нема да съжаляваш…
— Но и няма много да се радвам — смееше се Жулиета. — Няма да може майка ми да се похвали пред леля Ирина. А и тука, каквото ми трябва, си го имам.
— Ясно. Дойди за месец, за два в Пула, Риека, Хвар. Дойди къде сакаш. Дойди, с твоите лепотици. Нека само нашите да гледат како радиш. Ние сме далече. Йош не смо конкуренция.