„Понякога казват, че хората се променят. Мисля, че остаряват, че се уморяват, но всеки си носи докрая това, което е.“ Така говореше понякога Жулиета, после идваше ден, в който сама за себе си забелязваше:
— Това преди три години не бих го направила. Много съм се променила. Все пак животът ни променя. Много ни променя. Може бащите и майките ни да са живели в друго време. Сега живеем много по-динамнчно. Променя ни всичко — и успехът, и неуспехът, и враждата, и приятелството, и собствените ни постъпки, и необходимостта да ги оправдаем поне пред себе си… Всичко ни променя — и работата, която вършим, и мястото, което заемаме. Представяш ли си, ако бях избрала консерваторията. Сигурно щях да стана много капризна певица. Сигурно щях да искам всички много да харесват пеенето ми, даже когато съм загубила вече глас. Сега си пея за собствено удоволствие и дори мога да забележа кога не пея добре. Ако бях певица, нямаше да зная…
— Защо пък да не знаеш? Как сега знаеш кога не ти е до-вършено едно съчетание, къде трябва да прибавиш още нещо?
— Това е съвсем друго. Виждам го отстрани. Когато пееш, си много вътре в играта.
— Казваш, че ако си станала певица, щеше да си много капризна. Мислиш ли, че сега не си?
— Разбира се, че не съм. Искам само разумни неща. Вярно искам ги настойчиво. Понякога може би тъкмо поради това изглеждам капризна, но ти поне знаеш, че нищо излишно никога не съм искала. Поне в работата си…
Знаех.
Искам да съм като Айсидора Дънкан
С Жулиета се запознахме по малко странен начин. Извика ме главният редактор на в. „Народен спорт“. (Тогава работех там.) Жулиета седеше във фотьойла, изправена, вдървена като оскърбена лейди.
— Това ли е Маргарита Рангелова? Не питаше мене, питаше него, като че ли да подчертае, че не е възможно да разговаря дори с такава личност.
— Маргарита, Шишманова се оплаква от твоята статия. Оплаква се, че уронваш нейния авторитет и авторитета на художествената гимнастика.
По онова време беше почти смешно да се говори за авторитета на художествената гимнастика. Тези жени гърмяха до небето, че ще завладеят света с техния най-красив, най-полезен, най-женствен спорт. Засега нищо не бяха завладели. На състезанията се събираха само роднините им. Никой още не ги признаваше за спорт и ако трябва да бъдем съвсем откровени (сега с по-късна дата), това, което правеха, приличаше повече на сантиментална пантомима. А колкото до авторитета на Жулиета, бях писала просто, че е вдигнала скандал, без да има право за това. В задължителната програма направи куп грешки, отиде на девето място. Волната й програма наистина беше най-интересната, в същност единствено интересната, но стигна, за да я изтласка до второто място. Жулиета искаше първото. Бях писала, че вместо да вдига скандали, другия път трябва да изиграе добре и задължителната програма. Нещо такова беше статията. Жулиета се обидила, че някаква си съвсем неизвестна журналистка, която дори тя не познава, е разказала за скандала и така уронила авторитета й и т.н…
— Шишманова се оплаква — напомни главният редактор…
— Добре, какво мога аз да направя? Казва ли Шишманова, че това, което съм написала, не е вярно?
Аз също не исках да говоря пряко с нея. Щом тя ме игнорира… Женска работа. На главния му стана смешна цялата тази история. Влезе церемониално в ролята на преводач:
— Вярно ли е това, което е написала?
— Вярно е — каза Жулиета и рязко скочи.
— Може би тогава разговорът не е за мен? Може би по-добре е да се разберете вие двете?
— Правилно!
Тръгнахме си и на вратата най-неочаквано Жулиета ме покани на тренировките си. Подготвяла нещо много интересно. Искала да го видя.
По-късно често се сблъсквах с такива резки обрати в настроението. Попитах я много след това, защо ме е поканила. Каза ми:
— И аз не зная. Може би трябваше да изляза някак от това глупаво положение, в което сама се поставих. Като прочетох статията, така кипнах, че сама не зная как стигнах до редакцията. После вече не знаех какво да се правя. Говорех, а не бях убедителна. Много неприятна история. Отидох на тази тренировка, на която ме покани, и оттогава, та чак досега предпочитам тренировките пред състезанията. Обичам да наблюдавам как се ражда новото, как от едно хрумване се ражда красота. Интересно ми беше да наблюдавам този процес на създаване. Отивах след това и на тренировките на други треньорки. Исках да сравня. Сравнение не можеше да става. Само сега, толкова години след като не бях влизала в тренировъчната зала, виждам да се повтаря тази изключителна атмосфера на създаването. Сега вече в залата на една нейна възпитаничка — Нешка Робева. Но тогава още не бях на тренировка на треньорката, а на състезателката Жулиета. Подготвяше своя „Танц със саби“ с лента, които за онова време беше революция в художествената гимнастика. В залата на стадион „Васил Левски“ бяха само тя и Андрей Башев, корепетиторът.