— Та мене от конкуренция никога не ме е било страх. А когато станете конкуренция, само ще се радвам. Нека идват вашите, нека видят как работя. Никога нищо няма да откажа.
Жулиета никога не отказваше: на треньорките, които искаха да видят тренировките й. Добре дошли! Ще покаже, ще помогне. Чувствуваше се наистина много силна, за да се страхува от конкуренция.
Който се интересуваше, бе добре дошъл в залата. Интересуваха се доста. Точно затова още повече я болеше, че само наши треньорки не пожелаха нищо да си вземат от нейната методика.
Настръхваше, като видеше една наша треньорка да идва на турнирите „Студентска трибуна“ с герба на чуждата страна на гърба.
— Да ходи, където си иска така, но тук, в София — това на какво прилича!
Това беше в състояние да й развали радостта от победите на нейните момичета.
— Гурбетчии — ще ми се лигавят, през две думи ще ми повтарят „Аз съм българка“, а на световни първенства започват да дърпат конците към Испания, към Канада …
Може би гурбетчиите изчисляваха стойностите в долари, леки коли, вили, апартаменти, вносни стоки. Жулиета правеше своите равносметки с друга калкулация. Отчиташе своите малки (победи и поражения само като подстъпи към големия триумф. Тържествуваше, когато големите специалнстки признаваха правото на българската школа да бъде между водещите. Едно тъничко като трепетлика момиче тръгва към почетната стълбичка и една царствена треньорка в залата изправя още повече изправената си глава. Кой, тя ли не знае да иска! Тази обича да й свирят „Мила родино“. Не е лесна. С нищо друго не можеш да й угодиш. И й свириха „Мила родино“ — толкова пъти, колкото се е явила на състезания като треньорка! Това с никакви долари не можеше да се купи…
Колко много е това-всичко…
Сега, когато се връщам към онези години, прочетох и книгата на колегата Людмил Неделчев „Най-златната от златните“. На едно място, където се обясняват причините за разрива между голямата треньорка и голямата гимнастичка, се казва между другото и това: „… Смущаваше я по-силната любов към другите…“ Сигурна съм, че Мария го е мислила, сигурна съм в точността на тази фраза. Сигурна съм, че се е смущавала от това толкова несъществуващо нещо. Тази атмосфера на прекалена взискателност не можеше да не доведе и до прекалена чувствителност. Не си спомням някога Жулиета да е правила някакви декларации пред тези момичета, че ги обича, или, че много държи на тях, или, че много се грижи за тях. Въпреки че и много ги обичаше, и много държеше на тях, и много се грижеше за тях. Мисля, че споделяше този принцип — за очевидните неща не се говори. От тях също не искаше никакви декларации, но беше много чувствителна към дребните и едрите прояви на внимание и на невнимание, към жеста, към пренебрежението. Много често нищо не казваше, то си беше нейна радост или нейна рана, за която не обичаше да споделя.
Само че в тези отношения няма нищо, което да е едностранно. Тези момичета израстваха, без да искат, в едно непрекъснато дебнене на треньорката. Да не би някъде да е по-внимателна, да не би някъде да влага повече старание, повече нежност, повече грижи. Мария се е смущавала от по-силната любов към другите. Нешка беше винаги убедена, че голямата обич на Жулиета е насочена към Мария. Момичетата направо се разболяваха, когато ги освобождаваше, казвайки, че с Мария има-още малко работа. Това означаваше, разбира се, че големите надежди на Жулиета се съсредоточават върху Мария. Когато я питаха как да подредят уредите за световното първенство във Варна, Жулиета казваше: „В първия ден — обръч, Мария там е най-силна“. Това другите две го чуваха и; бяха попарени за няколко дни. Много след като беше настъпил този неприятен разрив между световната шампионка и треньорката й, Нешка казваше: „Сега да се върне Мария, утре Жулиета ще забрави за нас и ще се хвърли с всички сили към нейната подготовка“. Казваше го с горчивина и с разбиране Нешка …
Беше минало много време, откакто Румяна се бе отказала от състезателна дейност и от художествената гимнастика. Един ден, когато така, съвсем кротко, се връщахме към отдавна отминали времена, тя изведнъж избухна: „Никога няма да й простя на Жулиета!“ Не можех да повярвам, че и Руми има нещо, което не може да й прости. Толкова много беше направила Жулиета за нея и в момента мислеше как да си я върне в художествената гимнастика, как да й осигури по-добри условия — и изведнъж това зло лице на това момиче, което винаги ми се е виждало най-добродушното, най-непретенциозното. Оказа се, че никога не може да й прости, защото Жулиета просто прекалено много обичала Нешка и веднъж, когато Руми станала победителка в турнира „Студентска трибуна“ и Жулиета много добре трябвало да види още от самото начало кой е истинският победител, вместо да дойде при нея, отишла при Нешка и й казала: „Кураж! Искам да играеш! Не ме интересува класирането“.