Жулиета настояваше да разбере какво е това „нищо особено“. Бяхме мобилизирали всички преводачки, когато колегата Жак Шемтов намери най-простото разрешение. Разбра какво търсим и каза своето „глупости“, което нямаше за цел никого да обиди. „Стига сте разпитвали тези звезди — професори и шампиони, отговорът трябва да се потърси при резервите“. Така Жак намери една резерва, жадна за внимание. И какво се оказа — никакви такива суперномера, като „това са наши, източни методи“ и пр.
Един известен по-късно гимнастик, който тогава беше резерва, беше казал, че в тази празна, тъмна стаичка си повтарят това, което им предстои да играят — в най-малки подробности. Бях ужасно разочарована. Мислех си, че щом Жулиета хвърля толкова сили да намери отговор на този въпрос, сигурно очаква нещо съвсем необикновено, а то се оказваше съвсем прозаично. Жулиета беше в луд възторг. „Браво на японците. Просто нещо, но трябва да се сетиш да го направиш…“
Второто нещо, което искаше от това световно първенство, беше да разбере каква е програмата на Людмила Туришчева. На какви състезания — вътрешни и международни, се е явявала в годината на световното първенство. Искаше да има схемата на целите и подходите. Когато поставих този въпрос на Владимир Ростороцки, той ме погледна малко учудено, но все пак каза: „Сега не, но ако Люда стане световен шампион, всичко ще ви кажа. Обещавам!“ Не само заради това обещание — аз действително много исках неговата Люда да стане световен шампион. За мене това беше символът на гимнастиката.
Жулиета казваше: „На нея й прилича да носи короната“. На мене ми харесваше повече гимнастиката, която играеше Туришчева, така че също й пожелавах да носи короната. И когато тази тежка битка най-сетне бе вече завършила, Ростороцки удържа обещанието си — даде схемата на подготовката на световната шампионка в последния етап. И когато разказваше вече как редува половинки, четвъртинки и цели, изведнъж се сети: „А защо са ви на вас тези подробности?“ Обясних му, че това не е за мене, а за нашата треньорка по художествена гимнастика, и той, разбира се, не можа да разбере защо самата тя не е дошла да си поговорят. Като колеги. Повече неща ще й разкаже, може би и той ще иска да я попита нещо. Наистина, съвсем глупава история. Казах му, че е бил много сърдит, намръщен през цялото време, затова…
— А тя усмихва ли се, когато е тръгнала за световна титла?
— Усмихва се. Тя смята, че няма право да се мръщи …
— А, да, жените са съвсем друга цивилизация. Нямала право-да се мръщи! Това е добре. Е, слушайте и записвайте …
Сега Ростороцки обясняваше по-подробно, по-бавно. Вече наистина нямаше време да се поправи грешката. Жулиета трябваше сутринта да замине за София, а съветският треньор се готвеше да отпътува за Ростов на Дон. През цялото време ме предупреждаваше, че това, разбира се, си е подходящо за Люда, че за всяка състезателка е различно …, след това сам се прекъсваше: „Вашата треньорка, разбира се, знае“.
Когато дадох схемата на Жулиета и й казах какво е казал колегата й, тя вече наистина много се ядоса на себе си. „Как пропуснах най-важното — да си поговоря с него! Но ми се виждаше наистина един такъв дръпнат, откровено казано, не вярвах, че имаш някакви шансове да научиш нещо от него, Мислех си, че ще е добре, ако нещо покрай интервюто все пак вземеш, а виж колко много е казал. Нищо, това да ми е за урок“.
Не пропускаше нищо, което може да й е полезно. Търсеше съветите на Христо Меранзов, на Райко Петров, на Филип Кривиралчев, на Грую Юруков, на Николай Кулин. Интересуваше се как си правят плановете големите треньори от другите спортни дисциплини. Търсеше общите принципи и разликите. Искаше да знае как изграждат различни качества у своите състезатели нейни колеги от леката атлетика. Как — отскокливост, как — бързина …
Беше се посветила на това — да търси красотата на движението. Безкрайната красота на безкрайното движение.
— Ти разбираш ли колко повече възможности има нашият спорт? Ако Бимън е направил фантастичния си скок и после никой, дори самият Бимън, не може да го повтори, защото човешките възможности за бързина, за сила все пак са ограничени, колкото и да ги разтягаме (а и не е ясно, дали трябва прекалено да ги разтягаме), то нашият спорт има неограничени възможности. Има десетки, стотици, стотици хиляди начина едно движение да бъде направено по-красиво, все по-красиво.
Движението, какво по-директно доказателство за виталност! А като имаш няколко момичета с толкова различни способности, с толкова различни характери, толкова различно обагрени, няколко момичета, които можеш да променяш безкрайно — какво по-голямо богатство! Не се осъществяваш върху бездушен лист хартия, а чрез най-хубавото, което природата е създала — момичето. Точно в онази възраст, в която то се събужда, търси себе си. Иска да бъде най-хубавото. Страшно му е необходимо да бъде най-хубавото. И се получава едно противоречие, за което трябва да си подготвен. Момичето ти е благодарно, че изтръгваш тази негова красота, и едновременно с това не може да ти прости, че налагаш волята си. В тази възраст човек е много чувствителен, много честолюбив. И Мария, и Нешка не можеха да видят свое изпълнение, всяка виждаше другата. И се появи едно все по-настойчпво искане, от двете страни. Нешка искаше Жулиета да й постави поне едно съчетание, като това на „Лебедово езеро“, Мария смяташе, че чудесно би играла нещо толкова бързо, толкова темпераментно, колкото нешкиния казачок. Жулиета беше доволна от тези настоявания: „Не мога да имам по-голямо признание от това, че точно тези две момичета, като се наблюдават взаимно, така се харесват“. Разбира се, нямаше никакво намерение да се съобразява с исканията им. Изграждаше два типа гимнастика. Убеждаваше ги, че всяка е силна точно в стила, в който я изгражда. Мария — нежна, лирична, пластична. Мария минаваше в тази зала, като че ли не се докосваше до килима, това беше някакво много меко, много грациозно плуване във въздуха. Нешка — буйна, вихрена, огнена, пълна с живот. Една отприщена стихия подлудяваше тази зала, така странно унесена след мариината игра. Жулиета търсеше този контраст, постигаше го максимално. Поддържаше външната прилика на двете момичета често и с еднаквите прически. Така, като ги гледаха, застанали една до друга, хората се объркваха — коя е Мария, коя — Нешка, започнеха ли да играят, вече никой нищо не питаше. Идваше след тях и тази, другата, третата — Румяна — бърза, точна, силна. Така трите оставяха впечатление за ясна постановъчна идея, в която всяка от гимнастичките имаше точно определена роля. Много по-късно Жулиета трябваше да си признае, че са имали право и Мария, и Нешка, като са искали да се внесе ново настроение в композициите им.