— Може би това трябваше да стане веднага след Варненското световно първенство. Тогава трябваше да опитам с една друг експеримент — да покажа четири различни Марии в четирите уреда и четири различни Нешки. Вече мислех по такава постановъчна новост, само че нещата много се объркаха. Поне до Варна бях убедена, че този контраст ще изиграе своят роля. Така, както се развиваха нещата, потвърдиха, че съм-права. По-късно вече нямах възможност да направя това, което виждах, че се налага.
— Да, но Мария продължи в същия стил, въпреки че вече не работеше с тебе. Ти можеше да направиш промените с Нешка …
— Вече не, твърде дълго бях внушавала на Мария, че това е нейният стил, че само с него може да печели. На Нешка също. Когато се разделиха, инерцията вече беше повлякла и тях, и мене. Може би със следващото поколение …
Следващото поколение я притисна с безнадежно кратките срокове, с безнадеждните пропуски в дотогавашната си подготовка. За третото поколение гимнастички не й достигна време… Така остана една неосъществена мечта — да покаже своите възпитанички като многостранни гимнастички, с богатството на четири съвсем различни по стил, по настроение, по замисъл композиции. Една мечта, реализацията на която след време ще търси нейната възпитаничка Нешка Робева. Жулиета беше решила, че трябва да грабне и задържи вниманието с тези две гимнастички, които ще покажат два стила гимнастика. Съвсем различна, противоположна. Съдийките избраха Мария. Още в Копенхаген, когато не й дадоха титлата, която беше спечелила. Публиката избра и двете. И ако когато се гласуваше за любимка на публиката, гласуваха така спонтанно за Нешка то беше, защото все им се струваше, че съдийките малко й даваха. Зрителите обичаха и двете момичета, не можеха да се наситят на играта им. Жулиета слушаше грохота, на залите. Това й стигаше. И стигаше, и не стигаше…
Амбициозен и странен женски свят
Бяха минали години. Жулиета беше получила най-високото признание за работата си. Герой на социалистическия труд. Вече никой не спореше, когато се казваше, че това е нашата най-добра треньорка в художествената гимнастика, една от най-добрите треньорки в света. Съпернпчките й, които дълги години повтаряха — „Не е ли прекалено трудно, не е ли прекалено рисковано“, съперничките, на които тя дълги години беше отговаряла — „Ако не е рисковано, нас никой няма да ни забележи“, на практика приеха нейната линия, стараеха се да я атакуват с нейните оръжия. Имаше две големи треньорки, тук до нея, които я караха непрекъснато да търси нови върхове. Когато вече взе обезкуражаващ аванс, когато се откъсна така, че стигане нямаше, другите хвърлиха всички сили в ансамбловите съчетания. Така съперничеството се превърна в сътрудничество. Не, споровете не секнаха, намаляваха, но не свършиха. И все пак точно това най-жестоко женско съперничество се превърна в сътрудничество. Във Варна мнозина се опитваха да съжаляват предварително Жулиета за това, че ансамбълът е взел златния медал. „Сега вече съдийките ще бъдат много по-строги към индивидуалните състезателки, повече златен медал няма да видим. Ще кажат — стига им на българките“. Всичко това й го казваха от всички страни вечерта, преди да започне голямата битка, и Жулиета отговаряше, спокойна, уверена: