— Няма нищо страшно. Прави сте. Ако сме разчитала все пак на някакъв подарък заради домакинството, златният медал на ансамблистките е крайно неблагоприятен за другите. Но шесторката си го извоюва убедително. Другите три са така силни, че не могат да не вземат своето, а в този случай вече ансамбловото съчетание нищо не им отнема, само допълва впечатлението за сериозна работа.
Така и стана. И не само на това състезание. Въз всички следващи първенства, с изключение на Ротердамското, ансамблистките просто откриваха огъня. Просто напомняха още в първия ден, че тук са българките, че ако някой ги е подценявал, е сгрешил. Не е секнала силата им. Златка Аврамова с богатата си творческа фантазия, Лили Мирчева с умението си да търси съвършен синхрон между музика и движения и Юлия Трашлиева с неизчерпаемата си енергия дадоха много през тези години за обогатяването на композициите на ансамбловите съчетания, за налагането на българската школа и в това състезание на шесторките, което има своя атмосфера и въпреки това по правило дава тон за настроението на следващите дни от световните и европейските първенства. Ако у нас Аврамова и Мирчева не можеха да се противопоставят на Шишманова, защото влизаха в битката с Красимира Филипова и Виолета Еленска — с по една силна състезателка, докато Жулиета налагаше три големи, подкрепени от други три, винаги на добро равнище — то в световния елит диктуваха модата заедно със съветските и чехословашките треньорки. Само веднъж българките са оставали без медал. Два пъти имаха световната титла — във Варна и Хавана, веднъж я загубиха, след като бяха я спечелили, с онези злополучни два сантиметра с които се разшириха обръчите в Копенхаген. Ето така, в непрекъсната надпревара, в непрекъсната жажда за доказване тези амбициозни жени създадваха своята голяма гимнастика. Тези жени, които могат в спор, все едно принципен или безпринципен, да продължат с месеци, с години враждата си, но достатъчно е някой да посегне на децата, които растат до тях, и ще ги видиш сплотени, обединени, забравили за всяка вражда. Могат непрекъснато да оспорват преднината на своята прима, но ако някой посегне на тази, която в крайна сметка ги е изпреварила, на тази, която създава авторитета на техния спорт, ще я бранят точно така настървено, както преди са й оспорвали първенството.
Тези жени досега не са позволили никому да засегне децата, успеха, топлотата, уюта, който са си създали. И всеки, който се е опитал да сложи друг ред при тях, се е отдръпвал като опарен, неразбрал ни войната, ни милостта, ни справедливостта, която в крайна сметка господствува в този малък, вечно враждуващ и страшно тържествуващ колектив. Никъде не умеят така да правят своите малки празиици, никъде не знаят така да се радват на големите си успехи.
Така бяха се разделили, така страшно непримирими бяха групировките преди Ротердам, че не се виждаше краят на тази война, а игра Мария своята лента — така царствено напусна три пъти коронованата кралица, че се сипна цялата българска група около нея. В този момент всички забравиха за враждите, за непримиримостта. Застанаха Мария, Нешка и Красимира на почетната стълбнчка, когато трябваше да получат медалите за обръч, вдигнаха се на трите пилона три български знамена и тридесет българки се изправиха да пеят „Мила родино“, така че осемхилядната зала притихна да чуе тази най-хубава песен. Нямаше никоя в този ден, която да не се радва, никоя, която да не поздрави Жулиета за обръчите на българките, Мирчева — за лентата на Мария …
Не си говореха Жулиета и Мария, „добър ден“ не си казваха, а когато приключи състезателната си дейност Мария, треньорката настоя тя да замине за международен съдийски семинар в Мадрид. На онези, които се учудваха на нейната настойчивост, тя от своя страна се чудеше: