— Днес не си говорим, утре ще си говорим. Това няма никакво значение. Когато Гигова седне на съдийската маса, никой няма да може да й каже, че не разбира от гимнастика. Нейните оценки ще тежат. Такъв съдия е нужен на България. Там никой не ни пита кой с кого се сърди, кой с кого кафето си пие.
Мъжете, които отговарят за федерацията по художествена гимнастика, обикновено се оплакват, че това е неуправляемо нещо. Вярно. Може би е по-точно да се каже, че е самоуправляемо. Движи се по някакви свои закони, които често изглеждат нелогични, но в крайна сметка успява да запази успеха, престижа, да излезе бързо от криза. Точно тука, при всички тези изгарящи женски страсти за първенство, може да се прости с топлота грешката, може да се разбере по човешки залитането, може да се подаде ръка в тежък момент. Всичко може в името на успеха. Всичко може, когато трябва да се брани място в световния елит.
Пред всяко голямо състезание най-ожесточените противнички на Жулиета й предричаха крах. „Ето сега вече ще дойде. Не може безнаказано да тръгва с толкова дързост, с толкова риск, с толкова оригиналност. Никой няма да й прости това превъзходство, което така жадно демонстрира. Ще се използува и най-малката грешка, и най-малкото трепване.“ Не казвам, че тези жени искрено, от цялото си сърце не са пожелавали на Жулиета наистина да се провали. Не можеха да я обичат заключените съдийки, не можеха да я обичат изпреварените треньорки, не можеха да я обичат пренебрегнатите ръководителки И тъкмо затова още по-странно бе, че вече на състезанието всички те искрено се радваха на успехите й, истински съчувст вуваха на всяка несполука. Там, на световното първенство, когато се съобщи името на някоя българка, публиката все още разисква нещо свое, гледа през прозорците, разсеяна и отпусната е. Когато започне да играе нашето момиче, още в първит тактове се чувствува онази изненада, която прераства във възхнщение, във възторг. Тези жени, които седят и треперят веч за българското момиче, са забравили вчерашната вражда Всичко за тези няколко дни е отишло някъде далече. В нощите на световното първенство никой не спи, в дните будуваме трескаво, напрегнато, следим всички, сравняваме. Не може да не бъдем горди, че нашите са по-добри, че залата пощурява по тях, че им устройва такива шумни овации, че освиркват оценките на съдийките, когато не са достатъчно високи. Там вече старите вражди са заспали. Разбира се, нищо не им пречи, след като всичко е приключило, да се подновят.
Наистина, неуправляем женски свят, изгарян от страсти амбиции и все пак неуморно тласкащ своя спорт напред и на горе. Колко други „мъжки“ федерации през това време унищожаваха току-що зародилите се успехи, защото, изглежда мъжкото честолюбие, макар и не така ярко изразявано, все пак се оказва по-силно от интересите на общата работа. Колко федерации угаждат ту на треньори, ту на състезатели, после пак на треньори и после пак на състезатели, докато не направят атмосферата нетърпима. Тук една Лили Цветкова, едн отговорна секретарка, трябваше години наред да лавира межд тези непримирими жени и докато през цялото това време изглеждаше прекалено мека, в крайна сметка се оказа достатъчн твърда, за да запази всичко. Жулиета фучеше в споровете с Мария, когато Лили казваше: „И ти си права, но и тя е права.“ После: „И ти не си права, и тя не е права“. Жулиета я обвиняваше, че й липсва смелост. А после, когато всичко мине често казваше: „А каква по-голяма смелост от това да каже на мене, и на Мария, че сме прави едновременно двете или неправи едновременно двете. На две такива жени, които само това не искат, само това не могат да чуят!“
Така тази федерация си запази голямата треньорка и голямата гимнастичка. Когато се поставяше въпросът „Жулиета или Мария“, тези жени успяха да кажат — и Жулиета, и Мария. И двете им трябваха. Тази гимнастика беше тяхна и те вече й принадлежаха. Това беше най-голямото й завоевание. Не искаха да го пропиляват.
Беше предложена кандидатурата на Жулиета за председателка на федерацията. Жулиета седеше тук, на този пленум, на който толкова пъти бе предизвиквала бури, странно изправена, лъчезарно усмихната, вдигнала главата високо, високо и убедена, че ще срещне най-тежката, най-голямата съпротива. Добре — признаваха й правото да бъде най-добрата треньорка, извоюва си го, нямаха възможност да не й го признаят. То не става с гласуване. А сега вече ще гласуват. Сега вече ще си спомнят огорченията, пренебрежението, ще си спомнят, че е била избухлива. Добре, ще види колко това ще си спомнят, колко ще й дадат заслуженото за победите. Всичко предвиждаше Жулиета, само не това, че ще я изберат с аплодисменти. Дълго, дълго я аплодираше тази зала така, както аплодираха нейните състезателки по всички зали на света. В този момент жените си спомниха само победите й. И ето, когато новоизбраната председателка каза, че оттук нататък иска да продължи без Лили Цветкова, с една обновена федерация, всички тези жени, които преди малко я бяха аплодирали така горещо, настръхнаха. „Не! Не без Лили! Ще продължиш с нея! И тя ни е нужна!“