— Нищо. В шампионата ще участвуват по три или дори по две гимнастички от страна. Но шест трябва да има. Шест! Точно това ще даде истински тласък на нашия спорт.
Така кроеше планове за промени в международния правилник, за промени в системата на нашите първенства, за промени в работата на центровете за високо спортно майсторство. И всички планове с една цел — да се усъвършенствува този спорт, да добие по-голяма популярност, да се наложи действително в олимпийската програма. Планове, планове; планове … Бързаше. Искаше много да направи, много да даде. Бързаше! Живееше като в някаква треска. Но се случи това, за което Жулиета толкова често говореше — умря млада. Обичаше да казва:
— Някога, ако остарея, ще отида в Несебър. Няма по-хубаво място на земята от моя Несебър. Ще си седя кротко до морето, ще се радвам на пролетта, на лятото, на есента, на зимата. Ти ходиш само през лятото и затова не знаеш истинската хубост на Несебър в четирите годишни времена.
Беше ходила през зимата, за да провери не се ли лъже, не е ли много мил този Несебър, тъкмо защото е спомен от детството. После, като се върна, не можеше да се нарадва: „Чудесен! Много по-хубав, отколкото през лятото, когато го залеят от тази курортна суетня“. Викали я рибарите на рибена чорба, хвалели се: „Ела да видиш какъв калкан съм хванал, ела да видиш каква илария съм приготвил …“ Бяха й направили чудесна рибарска мрежа, на която се радваше като дете. И пак:
— Някога, ако остарея, ще си отида до морето. Ще бъдь много хубаво, няма да се интересувам колко е часът, кой ден, жой месец сме …
Казвах й тогава, че сигурно ще стане като онези много солидни, много амбициозни жени от международната федерация, които с такава педантичност искат да решават съдбата на този спорт, които все го бранят от новото, и все виждат, че новото си е пробило път някъде покрай тях. Жулиета се смееше:
— Ами! Представяш ли си наистина, че ще искам, когато съм вече остаряла, да застана до тези млади, хубави момичета. Никога. Ще си отида в моя Несебър при моите си хора, при Пенко, при Ленчето, при Васко, при Надето. Само че никога няма да остарея. Рано ще си отида.
Все си мислех, че това си го говори, за да е по-интересна, но в последните години някак много често се връщаше все към тази тема:
— Дете съм била, хубаво беше. Бях момиче, което иска всичко, а малко има. Станах жена, която знае точно какво иска и вижда, че не е това, точно когато го е постигнала. Няма да бъда никога в тази възраст, когато човек нищо вече не иска. Оставя така животът да си тече покрай него.
Започна да говори все по-често, че няма да доживее до четиридесетгодишна възраст. Когато чествувахме четиридесетия й рожден ден в един дом, в който вече не се чувствуваше у дома си, в една компания, много странно събрана, Жулиета пя „Очи чорние“, „Чайка“, врачува на кафе, предсказваше на всички много щастие, искаше всеки бързо да каже какво най-много ще го зарадва, искаше бързо всеки да каже веднага, какво мисли за другия до него с две думи … Завъртя всички около себе си, вдигна пушилка. Като че се стараеше да не остане ни за секунда сама с мислите си. Гостите се поддадоха на това нервно веселие, сами започнаха да измислят тези бързи светкавични анкети.
— Кажи бързо един тост!
— След четиридесет години да се чукнем с лимонада някъде край Несебър …
Съвсем тихо Жулиета прошепна:
— Това ми е последният рожден ден. Няма никога да го празнувам край Несебър …
Не беше последният… Имаше още два. Имаше още две години, в които Жулиета живееше като в някаква треска. Често повтаряше: „Малък ще ми остане Шишман без майка“. Обише това дете с някаква болезнена ненаситност. Като че цялата нежност, цялата топлота, която се страхуваше да покаже, тук се отприщваше. Не можеше да му се нагледа, не можеше да му се нарадва. Откъде идваше това натрапчиво предчувствие за близка смърт, никога не можах да разбера.
На 16 март 1978 г. един самолет, тръгнал за Варшава, изгоря. В този самолет беше и Жулиета. С нея беше и Снежана Михайлова, пианистката, за която всички си спомнят само хубави неща. Това беше може би единственият човек, който респектираше Жулиета в залата. Никога не спореше, дума не казваше. Достатъчно бе треньорката да избухне и да усети, че от онзи ъгъл, където е пианото, я гледат учудените очи на Снежка н гневът някак изведнъж стихваше. Снежа никога не престана да се възхищава от тази изключителна треньорка. Готова беше да приеме всяко нейно решение, но едновременно с това никога не свикна да я вижда ядосана. Свиваше се, като че някой нея е ударил. Много нежна, много деликатна, много предана. Снежа беше през всички тези години и най-добрияг и помощник Помагаше при избора на музиката, при разработката, живееше с тренировките и състезанията. Никога не се интересуваше колко часа е нейното работно време. Единствената която можеше да издържи на това невероятно темпо на голямата треньорка. Снежа беше усмивката, настроението, добротата в тази зала. Интересно е и това, че през всички тези годни тя беше неизменно твърдо до Жулиета, и когато треньорката е събирала като във фокус около себе си враждата на съперничките си, никога това не се е отнасяло и за Снежа. Нея като че всички по някаква негласна уговорка поставяха над омразата, над разправиите, над недоволството дори. Това беше като че единственият човек в художествената гимнастика, който си запазваше необикновеното право хем да е твърдо на страната на една воюваща треньорка, хем да има обичта на всички.