В този самолет беше и най-добрият боец в малката славна армия на Жулиета — Румяна Стефанова, която беше успяла да стане вече заслужил треньор. Беше и една съдийка — Севдалина Попова. Бяха и две малки момичета, още неживели, две гимнастички, на които всички предричаха голямо бъдеще — Валентина Кирилова и Албена Петрова. Миг някакъв, нелепа случайност…
Жулиета Маркова Шишманова живя 42 години, два месеца и единадесет дни. Опитах се да разкажа накратко за единадесет години от този млад живот, за онези единадесет години, в които изгря звездата на голямата треньорка. Години, които тя използува, за да създаде и наложи българската школа в художествената гимнастика. Много пъти съм се питала откъде се намери толкова сила, толкова дързост, толкова настойчивост у тази жена. Откъде тя, едно съвсем обикновено дете, едно съвсем обикновено момиче, набра такъв кураж да тръгне да покорява света с красота? От какво тесто са омесени тези, свръхамбициозните? Нейната теория си беше такава простичка — човек си носи нещо в себе си. Ако не си го носи, няма как да му го създадеш. Много често си спомняше за онези осем присядки в нешкиното въже. Бяха много ефектни, винаги взривяваха залата, но трябваше да мине много време, докато Нешка ги изиграе. Правеше три-четири и заплиташе въжето. Убеждавах Жулиета да ги намали на четири, тя твърдеше, че могат да бъдат ефектни само като осем. Опасявах се, че ще й стане някакъв комплекс на Нешка. „Ела да я видиш на тренировките тези дни“. Каза ми го, след като момичето пак беше сгрешило точно там и беше загубило възможността да се бори за титлата. Отидох на една, после на още няколко тренировки, само за да гледам как Нешка тренира присядките. Наистина си струваше да се види. Това беше някакъв страхотен урок по упоритост. „Ето, виждаш ли — казваше Жулиета, — дори не й намеквам, че някой е казал да й се махнат присядките. Това ще издъхне, но ще ги направи.“
Направи ги, когато пред залата гръм беше разцепил едно грамадно дърво на две. Усетили гърма само няколко жени, които били точно до прозореца. Залата така гърмеше от аплодисменти. Оттук нататък Нешка шествуваше с тези осем присядки н отприщената енергия след тях, която идваше като някаква радост от преодоляната бариера.
— Ето, виждаш ли — казваше Жулиета, — човек или си има, или си няма някои неща. Упоритост, амбиция, воля, артистичност, всички тези неща могат да се подсилят, да се шлифоват, да се усъвършенствуват, но не могат да се създадат, ако природата не им е направила място, когато е моделирала това бъдещо човече. У всеки е заложено нещо. Не можеш да не го усетиш, не можеш да не го развиеш, когато го усетиш, ако това нещо е амбицията. Може би и у мене амбицията е чакала някакъв тласък. В същност тласъците на тази амбиция бяха много, непрекъснати…
Отиде си Жулиета и се разбра, че който е живял така, не си отива, даже и след смъртта си ще продължаваме да виждаме по нещо от нея във всяка зала, в която се играе художествена гимнастика. Сегашните момичета играят много по-сложни, много по-богати композиции, но те си носят по нещо от Жулиета. Носят дързостта, риска, голямата амплитуда, ефектната музика. Българките продължават да се открояват със свой стил. В една друга наша тренировъчна зала, където работи възпитаничката на Жулиета Нешка Робева, продължават децата да чуват: „Главата, високо вдигни главата! Дай рязко нагоре ръката! Така. Задръж, тук трябва да се чувствува акцентът! Тук е силата…“ Сега Нешка работи с пет елитни състезателки, като не забравя това често повтаряно от Жулиета: „Ние на голяма битка с една елитна гимнастичка не можем да тръгнем. Три трябва да са готови за титлата, за да я вземе една българка“.
На световното първенство в Лондон Жулиета вече нямаше възможност да види своята нова голяма победа. При невероятно силна конкуренция, при гимнастички, които вече от много страни напираха за медали, две българки взеха по един златен и един сребърен метал. Две българки. Дъщерята на Жулиета. Тази дъщеря, която толкова много е взела от майка си, та човек може за миг да се заблуди, да се върне назад през годините и да каже на Кристина — Жулиета… И една съвсем млада, възпитаничка на жулиетината Нешка. Илиана Раева, една малка българка, която толкова напомня за Мария Гигова, въпреки че играе съвсем нова, съвсем друга гимнастика. Напомня по това, което Жулиета наричаше шампионска порода… Така царствена и артистична, така мобилизирана и борбена, както са само шампионките.