— Гледай сега — командува Жулиета.
— Гледам бе, непрекъснато гледам. Богиня си!
— Башев, дръж се сериозно. Бъди малко човек! Кажи как изглежда тук.
— Великолепно!
— Постави се на мястото на треньор, на публика.
— Поставям се и ти казвам, че си чудесна. Ще направиш сензация!
— Добре, стой си на мястото на пианиста. Давай отначало…
След няколко тренировки започна и мен да разпитва кое как ми се вижда. Казвах й кое ми харесва, кое не ми харесва. Слушаше внимателно, мълчеше. Години след това, когато вече беше прославената треньорка Шишманова, избухна на една тренировка, на която нищо не бях казала.
— Не мога да понасям, когато нещо не харесваш! Стоях като тресната.
— Но аз нищо не съм казала!
— А мислиш, че след толкова години трябва да казваш, за да разбера!
Питах я тогава, защо настояваше да й ходя на тренировките и да й казвам точно какво не харесвам.
— Може би съм очаквала и ти като Башев да кажеш, че съм великолепна. Много бях жадна тогава да чуя това, а като чуех, че нещо не ти харесва, не можех да те гледам от яд, Само че, като се прибера у дома, все за това си мислех и от инат, напук измислях ново решение, което в крайна сметка се оказваше по-добро. Сигурно, ако ми беше казвала, че съм чудесна, щях да престана да те слушам. Това беше много характерно за нея. Можеше да застане ожесточено срещу всичките си опоненти, да не отстъпи ни на сантим дори от позицията, която вече и сама смята за разклатена, но ще чуе всичко, което са й казали. После ще анализира, ще пресява, ще търси къде тя самата греши. Ще търси кое в критиката е злобно заяждане, кое е истина. И трябва да й се признае — много прецизно отсяваше.
Подготвяше своята „лента“ по Хачатурян, което наистина беше една малка сензация в гимнастическата зала. Хората идваха специално, за да видят „лентата“ на Жулиета. Но в тренировъчната зала Жулиета се занимаваше повече с обръча. С някаква ожесточена упоритост го изхвърляше все по-високо и по-високо, търсеше да измъкне всичко, което можеше да има в този дървен обръч. Разказваше ми за голямото си фиаско в Будапеща:
— Представяш ли си, тръгнала съм света да покорявам! Моят обръч лети до тавана. Никой преди мене не го е правил. Стоят и гледат прехласнати. Вече и на сън виждах тази картина. Та тук стотици пъти обръчът хвърчи в тези шеметни височини и аз го хващам съвсем спокойно, уверено продължавам следващата серия. И ето, че точно в Будапеща, точно на това първо световно първенство, на което съм запланувала да взема акъла на съдийки и публика, обръчът се разхвърчава по всички посоки. Излиза от терена, гоня го, отново го хвърлям уж нагоре до тавана и отново — извън терена. Пълен крах! И никой дори не забеляза, че съм искала да направя нещо изключително. Съдниците виждаха едно момиче, което много греши. За тях досадно, за мен трагедия. Най-обидното от всичко бе, че никоя от тези треньорки, които ме наблюдаваха, не се досети, че съм дошла тук да направя моята малка революция в обръча. Нищо, ще направя голямата си революция! Така, че всички да я разберат, всички да я признаят. Искам да съм като Айсидора Дънкан.
— Затова ли играеш боса?
— Глупости, боса играя, защото нямам цвички. Искам да съм като нея, защото искам да направя от художествената гимнастика нещо съвсем различно от това, което е сега. Така, както тя е направила от танца нещо съвсем различно…
Беше започнала да става интересна. Задължителната програма така и не изигра на нито едно състезание, както трябва, но във волната имаше така нареченото смазващо превъзходство. Ефектна, демонстративна, новаторка. Нямаше вече състезание, на което да не покаже нещо ново, което ставаше тема на оживени спорове и в залата, и извън нея. Това вече не беше-просто крачка пред другите, беше съвсем друга гимнастика. Налагаше се непрекъснато, упорито, въпреки всичките гласни н негласни възражения, които в крайна сметка се свеждаха до едно — защо толкова трудност, защо толкова риск, когато още-никой в света не си го е позволил. Другояче казано, както направо го казваше една от треньорките, все по-злъчно, все по-ехидно: „Баш нашата Жулиета ли ще е най-умната?“ Не зная защо при този въпрос тази треньорка все като че очакваше бурни аплодисменти, а срещаше все по-начумерено, студено мълчание. Много ясно бе какво искаше да каже Жулиета със своята нова гимнастика. Това поне на по-интелигентните им беше съвсем ясно. Ако го приемеха, означаваше край на спокойствието. Освен това още един много важен въпрос — ако приемеха предизвикателството, ако жертвуваха спокойствието, щяха ли да издържат на темпото на тази жена? Трябва да се признае — въпрос, съвсем нормален, съвсем естествен. Тестото на тази жена беше необикновено, не по силите на всяка. Не е ли по-добре да я спрат навреме? Опитите да се задуши в зародиш това „жулиетино“ темпо се разбиваха в някаква стена, от неизвестна сплав. Жулиета беше минала вече в някакъв стадий, в който не я вълнуваха съдийските оценки, класирането, коментариите на колежките. Слушаше жадно само едно — отзвука в залата. Това в този етап беше единственият й ориентир който, между впрочем, слушаше много внимателно през всичките тези години в които беше треньорка.